Попътно влюбване

Между утрото и вечерта има само едно Ш, което ми пречи.
Всеки ден го губя.
Всяка сутрин ми се пише. Особено като тръгна за работа. Имам удоволствието да работя далеч от вкъщи и да сменям 3 транспорта до там. Удоволствие е, защото всяка сутрин в пика между минутите и мотрисите виждам красивото. Красивото. То е навсякъде. Между хората. В хората. Самите те.
Най-вече жените.
О, жените сутрин са прекрасни.

Например тази сутрин се влюбих поне 3 пъти. 3 пъти за 3 транспорта.
В първата мотриса Красивото направо се блъсна в мен.
Влезе двойка на втората спирка след моята. Влезе и косата на момичето в книгата ми.
Дълга, права, черна, леко суха, но пък така нежно погали страницата ми, че дори не ми се искаше да мърдам.

Четях си аз за мухите и смисъла на живота им, вплетен в нашия, а мислите ми проследяваха вместо думите лекия кикот на девойката с гръб към мен.
Слизахме на една и съща спиирка. Аз затворих книгата си, а тя сутринта с гаджето, като я подпечата с целувка.
Нарочно вървях след нея. Къса рокля. Тъмно синя. Сива жилетка, втора или трета ръка. А прасците ѝ! О, Красивото!Да, аз се впечатлявам от женски прасци. Всяка извивка от края на плисето чак да тънкото глезенче.
Съвършенството рано сутрин дефилираше по Сердика. Подминах я и я огледах през тъмните ми очила. Хубавото на тъмните очила е, че можеш да гледаш колкото си искаш, с най-изпиващия и проницателен, обожаващ поглед без дори да те забележат.
В профил изглеждаше като балерина. Такава грация, такава изписана брадичка и косата и падаше по раменете й сякаш не беше 8 без 15 сряда сутрин.
Тя се качи по ескалатора, а аз свих в тунела към линия 2 и второто си влюбване.

9 минути до следващата мотриса. Мотриса е интересна думичка по моему (за мен). Звучи като мутреса, като това, с което бихме могли да наречем женското на мутрата. Но този вид не се вози в градски транспорт. Ирония ли е, че мутресите обикновено се возят в скъпи коли на богати хора, а бедните се возят на тях, но със звучни И и О. Ха! Тези гласни! Смешно ми е наум. Често ми се случва. И хората може би се чудят на какво се усмихвам. Книгата ми не изглежда да е от забавните.

Между Сердика и НДК мотрисата е сякаш рачешки лъскав асансьор. Асансьор защото влизаш през една врата, а излизаш през друга. Рачешки, защото се движи настрани, а не на горе.
Ненужни пояснения. Май по-красиво ще си е да го оставя като мистериозна метафора, пораждаща една от онези мисли у читателя : Какво ли иска да каже авторът тук?
Но пък аз не се чувствам автор, затова ще си редя и поясненията.

Влизам и заставам пред следващия изход, а там пред мен, едно друго Красиво.
Тя е метър и шейсет. С прекрасна, копринено мека кожа. Лек тен. Като от откраднат уикенд на плажа между работните делници.
¾-ти гащи. Защо хората още носят такива? — мисля си аз. Раиран потник и нервно свити ръце. Красивото май е бягало към метрото, защото летните жеги не са го пожалили и по врата му се виждат росни капчици. Е, има нотки на парфюм.
И все пак си е толкова красиво.

Бързо беше забравен аромата на това красиво покрай миризмата на баничките в подлеза.
Тази миризма е способна да убие всички други. Апетитно те привлича към вратичката с белокърпата лелка, готова сякаш на нисък старт да опакова следващата баничка с найлонката в ръката й и да ти пожелае хубав ден. Че как няма да е хубав като започва с баничка, мисля си. Може това да им е новия слоган :
Една баничка за отскок и днес всичко ще върви в срок! …..хм. Казах го на глас и разбрах защо не го използват. Звучи тъпо. Повече ми идеи сутрин звучат тъпо. Тъпо е да е сутрин.

Излизам над земята. Тум времето е различно. Има слънце. Понякога и вали. А друг път като днес — е просто страндартна юлска жега.

В трамвая цъкам картата на автомата и си разцъквам с поглед наоколо, търсейки в кого още да се влюбя.
На нивото на очите няма нищо, свеждам поглед да си дочета за мухите и я виждам под мен. Под книгата ми. Стои си на седалката и цъка фейсбук. Всички май разцъкваме сутрин.

Този път е руса. Русолява. Но брюнетка по корени.

Ха… сещам се за софиянците, но провинциалисти по корени. Прекрасници. Като мен. Ха,ха.

Новата ми любов има голямо деколте. Толкова голямо, че може да събере любовта на целия трамвай в него. А гърдите ѝ са малки. От онези стегнатите, още млади, още леко щръкнали. От онези, които никой мъж не иска да гледа на порно, но иска да си ляга до тях, захванал ги свойчески в лапите си преди сън.
Защото те са малки, а деколтето голямо, виждам чак до пъпчето. И трите ката кожа преди него. Като стълбица, която трябва да качиш от пъпчето нагоре към двата щръкнали хълма над сърцето ѝ.
Май се притесняваше, че е дебела. Оглеждаше се често и кръстостваше крака от една страна друга. А.к.а. мяташе баджаци. А какви баджаци само бяха!
Жадни за слънце. Толкова жадни, че чак всяка малка веничка под почти прозрачната кожена перелина прозира. Вижда се всяка поричка, всяка точка от обръснато косъмче. Някъде пропуснати. Това е толкова чаровно. Или извратено. Или глупаво.
Но аз не съм там да съдя, а да се любувам. В този трамвай като гледам съдници имаше много вече и без това.
На тази любов не и видях очите. Не й видях лицето. Не й видях душата.
Но и това ми стигаше.
Слязох на моята спирка — последната. Буквално и преносно. Все аз бях накрая.

Запътих се към офиса.

В офиса е скучно и спокойно.

Нямам в кого да се влюбя. Всеки ден хората са едни и същи и тръпката да ги загубиш както транспортната любов я няма.
В офиса няма следваща спирка, на която да ти трепне сърцето от несигурност дали ще изгубиш това Красивото, което току що си намерил 1 седалка по-рано.
В офиса е скучно и спокойно.

Нямам търпение да стане 18:00. Да хвана пика и пак да тръгна наобратно към вкъщи.

A Ш-то днес пак ще изчезне.
Защото всяка сутрин ми се пише.
Но всяка вечер ми се пие.

Защото след всички влюбвания накрая се прибирам сам. А затова писането не помага, но пък пиенето може.