“Мебет”

от Александър Григоренко

(откъс)

Рано сутринта на хвърлей от стана, там, където гората се отдръпваше от брега на реката, Хадне видя чудо. Три розови яребици, които изскачаха от преспите и след като политваха на малка височина, падаха и пак изчезваха в белотата. Като омагьосана наблюдаваше Хадне чудните птици, срещата с които вещаеше щастие, и за да ги разгледа по-отблизо, Жената на Виелицата изтича към мястото, където се извършваше този невиждан танц.

Яребицата тъкмо падна почти в краката ѝ, когато изравненият от вятъра сняг изневиделица я връхлетя в гръб и на раменете ѝ се стовари неумолима сила, която ѝ запуши с мъхеста ръкавица устата. Хадне така и не забеляза кога се е озовала на шейната, под кожите: тя не виждаше и не чуваше нищо. Онази сила не ѝ причини болка, тя приличаше на унес.

През целия път момичето лежа на тъмно: не смееше и да се помръдне, та не се наложи да го връзват. Хадне усещаше как елените тичат, чуваше как хората викат. Но всичко това се пронасяше покрай нея, случваше се с някакво друго същество, което по нелепа грешка се бе озовало в тялото ѝ.

След като похити невяста за сина си, Мебет си се радваше сам на себе си — досега не бе правил такова нещо. Искаше още веднъж да се полюбува на божията любов към себе си и безплътните (нямаше начин те да не са забъркани в това начинание) изпълниха желанието му дори по-добре и по-красиво, отколкото се бе надявал божият любимец.

Когато бе тръгнал към Войнотите, той бе пожелал да види розова яребица — своя късмет, а когато спря за малко, та елените да си поемат дъх, съгледа не една, а цели три птици. Без да се старае особено, заложи три капана, покри ги с малко сняг и не след дълго вече държеше в ръцете си три топли потреперващи телца. Птиците проявиха изумително покорство и не се опитаха да се отскубнат. Недалеч от стана Мебет отново спря шейната, надяна на крачето на всяка от птиците по една дълга примка и неусетно ги сложи в снега. Самият любимец божи се зарови като птица в преспите и като дишаше през стеблото на едно сухо растение, лежа, докато вятърът не направи снега отгоре равен и блестящ. Мебет държеше в ръце краищата на примките и птиците чакаха покорно знак.

Небето тъкмо бе започнало да се изсветлява. Хората се будеха, излизаха от чумовете и щом чу млад момичешки глас, Мебет задърпа края ту на едната, ту на другата, ту на третата примка: розовите птици се извисяваха и после падаха…

Двата белочели елена чакаха стопанина си наблизо, в гората: откликваха на звук, който знаеше един-единствен човек — Мебет.

Хората видяха впряга, който бе изникнал сякаш от дън земя, после забелязаха, че е изчезнала Хадне, дъщерята на най-достопочтения старейшина, и се хвърляха да я догонят. В онази гонитба Вайнотите не проляха и капка кръв, макар че нямаше случай Мебет да не улучи целта. Лъкът му мяташе тъповърхи стрели, с които удряше по главите преследвачите и те падаха зашеметени. След тази гонитба ги болеше страшно глава, сякаш от чудните гъби на Еднооката Вещица…

А сега любимецът божи и снаха му стояха един до друг, пред очите на всички: и на Хадко, и на Ядне, и на Вайнотовите пратеници. Не се налагаше Мебет да държи Хадне, той не я и докосваше. На нея изобщо не ѝ подейства дори видът на роднините в шейната с червения флаг на войната. Стояха така известно време и когато мълчанието стана тежко като пролетен сняг, един от старците не издържа.

– Хадне, дъще, не след дълго ще си бъдеш у дома, при баща си, ще те върнем там, Хадне…

Думите на стареца останаха без отговор. Хадне не се и помръдна.