НАРИНЕ АБГАРЯН: Помни

101 години от геноцида срещу арменците в Османската империя

От страницата на Наринэ Абгарян във Фейсбук

“Татко разказва:

- Тя живя осемдесет години и почти четиресет от тях с пукната глава. Беше висока, зеленоока. С кестенява коса, гъста, с меднориж оттенък. Когато се решеше, внимателно прокарваше пръсти по мястото на тила, където костта мърдаше под кожата.

- Какви ги говориш, татко! Как може да живее с пукната глава?

- Ами ей така, живееше. Никъде не се задържаше за дълго. Пък и вещите й бяха съвсем малко. Събере ги на вързоп и обикаля по къщите на роднините. Ту в един град живее, ту в друг. У нас идваше често. Спеше само на пода, молеше да й постелем при прозореца. Та ако стане нещо, да се спаси с бягство. Ядеше съвсем малко, вземе коматче хляб, половината изяде, другата скрие в джоба си. Толкова й беше яденето. Никога не те гледаше в очите. Разпитваш я, тя само те прегръща мълчаливо и гледа зад гърба ти.

- Разказваше ли нещо?

- Нищо не разказваше. А аз бях малък, глупав. Викам й — нани, помниш ли сина си? Тя се мръщи, прокарва ръка по челото си. Нямам син — отговаря. Как така да нямаш, твоят син ми е дядо, Арутюн Абгарян. Пред очите ти са го съсекли с ятагани. А на теб са ти пукнали главата с приклад.

- Бива ли такова нещо, да й говориш така?

- Бях само на шест години, дъще. Макар че, опасявам се, и това не ме оправдава.

- А тя?

- Тя не помнеше нищо. Така живя цял живот в страх. Не се привързваше към никого, не се доверяваше на къщите. Все чакаше да заблъскат по вратата. Всяка вечер, преди да си легне, си събираше нещата на вързоп. Често пееше насън и плачеше.

- Какво пееше?

- Приспивна песен.

- Татко?

- Не плача, дъще. И ти не плачи. Само помни.

Помня.”

Нарине Абгарян