O Captian! My Captian!

“Магьосникът от Уестууд бе роден през 1910-а и почина през 2010-а. Напусна ни само седмици преди да отбележи 100, създавайки своята странна, последна метафора. Най-добрите знаят точно кога да излязат от игрището. Трите цифри са без значение, когато си разбрал, че вече си спечелил най-голямата игра.” — Иво Иванов

На 21 юли 1951, в Ню Йорк, се ражда Робин Уилямс. Малко по-късно през годината, на 20 октомври, в Рим се ражда и Клаудио Раниери. Робин оставя своя почерк, във филмите които играе. Веднага се сещам за две велики и запомнящи се негови роли — тези в “Good Will Hunting” и “Dead Poets Society”. В първия филм, Робин изиграва, психологът Шон Магуайър, който помага на гения Уил Хънтинг, да разгърне пълния си потенциял, и най-вече да излезе от ролята си на аутсайдер. Често в треньорската кариера на Клаудио, му се е налагало той да прави същото — да извежда отбори, сочени като аутсайдери, до завидни позиции в класирането, дори до борба за титлата. Въпреки това, той никога не е правил шампион, отбора, който е тренирал и заради това, не е смятан за сериозен треньор и дори бива подиграван заради това. Робин, често бива критикуван, че не е актьор, който става за серизони роли.

В “Dead Poets Society”, героят на Робин, учителят по Английски език, професор Джон Кийтинг, кара своите ученици, да учат и живеят, далеч не както е написано в учебниците. Те трябва да създадат свой начин на мислене, и да решават проблемите използвайки своя индивидуален подход. За да може Клаудио да изведе: Фиорентина от Сериа Б, до купата на страната за 1 година; Валенсия от отбор в средата на класирането, до Шампионска лига и Купата на Краля за 1 година; да върне Ювентус в топ 3, след “Калчополи” за 1 година; да върне Монако в първа лига на Франция и за 1 година да ги направи втори в първенството; да превърне Лестър, в отбор борещ се за титлата за 1 година; то явно подходът му не е конвенционален. Той разичита на това играчите му да показват себе си на терена, а за да може да постигат успехи, то най-вече трябва да надскачат собствените си възможности, дори и с малко, и така стъпка по стъпка да постигат целите си.

Клаудио Раниери изпълни на футболния терен, тези две роли, в които Робин Уилямс се превъплати на големия екран.


Нашите двама герои, по оста червен килим — зелен килим, имат много прилики помежду си. И двамата са хора, които често будят смях у останалите. Кариерата на Робин е свързана най-вече с комедийните му превъплащения. В работата си с футболистите, в интервютата пред журналистите, Клаудио често пуска бъзици. Това, примесено с италянският му акцент, е позитивно и забавно, най-малкото носи усмивка.

Двамат споделят и друга съдба — често биват остро критикувани. Единият се смята за недостатъчно добър актьор, когато говорим за сериозни филми, а другият се смята за не достатъчно добър треньор когато, говорим за сериозни постижения.

При обявяването на Клаудио за треньор на Лестър, скептицизмът е огромен спрямо избора му. Тази статия, както и мнението на една от големите фигури в историята на Лестър, Гари Линекер, са едни от примерите за това, че в началото на сезона, се гледа несериозно на Раниери.

Жозе Моуриньо, преди години, говори за Клаудио така:

He, instead, has the mentality of someone who doesn’t have the need to win anything. He is nearly 70 years old and has won a Super Cup and another small cup. He’s too old to change his mentality.”

Тогава Клаудио е на 57, и това е изказване съвсем в стила на Моуриньо. Въпреки това, той е първият човек, който приветства Клаудио, в началото на сезона, и му пожелава успех. Едва ли, разбира се, в тези размери, в който успехът е постигнат днес, в края на сезона, но явно с годините Жозе е осъзнал и започнал да уважава, треньорът и човек Раниери.

“Tinkerman”, е етикета, който е лепнат на Клаудио, за това, че не се придържа към един стил на игра, а често сменя тактиката в даден мач, заради което отново е критикуван остро. Най-яркият пример за това е, когато 2004, като треньор на Челси, на полуфинала на шампионската лига, срещу Монако, малко преди да класира отбора за финала, прави странна смяна, отборът допуска гол, с което и отпада от турнира. Това затвърждава прякора му, и той започва да му тежи като бреме.

Какво е било бремето, с което Робин Уилямс е трябвало да се справи, незнам. Творческа неудача или пък физически проблем, е това довело до драматичния край на живота му, мога само да гадая и затова предпочитам да се фокусирам върху личността на Клаудио Раниери. В очакване на успеха му, с неговия Лестър, е важно да се отбележат и причните довели до това, той да преодолее насочения към него негативизъм и да постигне своята лична победа, далеч преди да е вдингал титлата в Анлгия.


Клаудио Раниери винаги е възприемал, случващите му се неща, с голяма доза спокойствие и най-важното с чувство за хумор и самоирония. Той е преодолял егото си, което във футбола е доста серизно постижение, и гледа на отправените към него критики с надсмешка. Както се казва, изглежда, че определено е “над нещата”. Запитан дали Тотнъм може да стане шампион в края на сезона, той просто казва, че ако това се случи, значи просто те се били по-добрият отбор от Лестър. За да не се усети напрежението във футболистите на отбора му, въпреки тежестта на това да водят в класирането, е явно, че той успява да го тушира, използвайки такива подходи. Това е един важен аспект, заради който Лестър е постигнал успехите си през годината. Противоположен пример за това са отборите на Арсенал и Ливърпул, които през последните години, трудно се справят с напрежението и очакванията, когато поведат в класирането.

Друга важна част от успеха на Лестър се дължи на разнообразието, в играта на Лестър тази година. Експериментите, които прави, и заради които е наречен “Tinkerman”, реално може да доведат отбора до титлата. В началото на сезона Лестър играеше, атакуващ комбинативен футбол, с ясната идея да вкара повече голове от противника. Когато, малко или много това спря да работи, Клаудио премина към типичната по италиянски, здрава защита, и победите с 1–0. Отборът е гъвкав и способен да се адаптира към всяка ситуация, като последният пример е справянето с липсата на голмайсторът на отбора Джейми Варди и победата над Суозни с 4–0. Сега “Tinkerman” звучи различно.


На 3 април 2015, са минали няколко месеца от загубата на Робин Уилямс. Лестър блуждае на 7 точки от спасението във Висшата лига, разлпалва се отново и оцелява в края на сезона.

На 3 април 2016, Лестър води със 7 точки на Тотнъм и на път да спечели титлата в Англия. Клаудио е поел отбора, в началото на сезона, и както чухме по-горе в клипчето с него, с единствената цел да спечели една точка в повече, спрямо предния сезон и да разбере, какво е истинското лице на Лестър.

Днес на 30 април 2016, разликата с Тотнъм е запазена, а титлата е на една победа разстояние. Дали спечелването и ще се случи утре, след една седмица или две, е без значение. Без значение е дори, дали Лестър и Клаудио, ще станат шампиони, защото истинските победи са вече постигнати. А ето и кои са те, постигнати през течението на сезона.

Лестър надскочи себе си първо, спечелвайки 1 точка повече от предния сезон. След това Клаудио вдигна летвата то участие в Европа. За втори път отбора надскочи себе си. Залогът скочи до участие в Шампионска лига — трети път постигане на новата цел. След това Лестър спечели директно класиране за Шампионската лига. Сега летвата е високо — титлата в Англия.

Тук идва момента, в който си задавам въпроса: Колко пъти през годината съм си поставил високи, но постижими и реални цели, колко труд съм вложил и съм се постарал да ги постигна, колко пъти съм ги постигал и най-важното, колко пъти не съм спирал след успеха, с желанието да продължа да се развивам и да си поставям нови, по-големи но и постижими цели? Може и да има един-два такива случая, което пак е нещо. За Лестър те бяха 4, което е сериозно постижение. Това е все едно, за една година да се издигнеш четири пъти в работата си. В България, това с връзки може да стане лесно, но ако говорим за реално развитие, то това е трудно и определено е сериозно постижение. Ние искаме от Лестър, те задължително да извървят последната стъпка и да станат шампиони, но това би било един допълнителен бонус на вече спечелените за тях големи победи. А ти читателю, колко пъти се надскочи през годината?


Не бе нужно Робин да получава оскар за поддържаща роля, за превъплащението си в Шон Магуайър, за да кажем, че бе невероятно изиграно. Все пак оскарът през 1998, бе в ръцете му. Не е нужно Клаудио да спечели Висшата лига за да кажем, че той е добър треньор и да разберем идеологията му. А тя крие в себе си прости и общовалидни принципи, заради които, в крайна сметка гледаме футбол, вълнуваме се и пишем за него.

На първо място, както вече споменахме, поставянето на реални и постижими цели. През целия сезон, Клаудио сменяше приоритетите , само ако предните цели бяха постигани. Никога не каза, че отборът му се бори за титлата, докато не се бе спасил от изпадане. Новите цели, бяха с една идея по-големи, и нещата ставаха, стъпка по стъпка.

За постигането на тези цели, се изисква много. Често и дори винаги се налага да надскочиш себе си, в един или друг аскпект. Това трябва да става всеки един мач, всеки един ден. Да се надскочиш и преодолееш сеобствените си разбирание до момента, е изключитлено трудно. Но това е начина за развитие, не само във футбола, но и като цяко в нашето ежедневието. Ето примера с Джейми Варди. Той е бил абсолютен аматьор преди няколко години, а сега е звезда. С помощта на Клаудио, той подобри рекорда на Нистелрой, за най-много поредни мачове, в които е отбелязан гол, той е водещ голмайстор на първенството и вече е част от Английския национален отбор.

По-горе, вече говорихме за това колко е важно да си адптивен към текущата ситуация и да сменяш подхода си за да успееш. И давайки всичко от себе си, трябва да знаеш, че не винаги успехът е гарантиран, и е важно да се приеме реалността, такава каквато е. В крайна сметка, не голямата цел е най-важна, а извървяния път, и постигнатите по него по-малки успехи.

Клаудио Раниери притежава и друго важно качество — уважение към противника. Във всяко едно негово интервю, той говори с репект към колегите си. В кабинета си има снимка на всеки един треньор от Висшата лига и държи да бъде подготвен за срещата с всеки един от тях.


Като футболни фенове, ние тръпнем, в очакване да се случи това чудо и да видим Лестър шампион. Дори и Веселякът от Лестър, Марк Селби, когато утре излезе на масата си за да играе за световната титла по снукър, едва ли ще се вълнува повече за собствената си титла — по скоро съзнанието му ще бъде заето от мисълта да види отбора от родния му град шампион. Ако не друго, то поне най-накрая може да видим отбор в синьо, чийто име започва с “Ле”, да печели титла. Тази титла ще е специално и за този фен:

Явно не само в България, охраната е на пенсионна възраст

Аз пък се бих зарадвал на евентуалната титла, просто заради самия Клаудио Раниери. Като погледа тази негова снимка, по-надолу, на нея Клаудио прилича, на учителя ми по физкултура от гимназията — Пехито. Чичак, отиващ към Деди, който дърдори глупости и има лежерен вид, но за сметка на това, може да научиш от него доста интересни неща за живота, в случая на Пехито и за жените. Незнам за Клаудио подобно нещо, но имайки предвид, че е италианец, всъщност това е твъде вероятно.


Много от нещата, заради които футболът е велика игра, могат да бъдат намерени в личността на Клаудио Раниери. Съвсем скоро той може да бъде вече определен от всички за велик треньор, но той е бил такъв много преди това. Той е велик, защото е учител, и неговите разбирания за света, достигнат до играчите му, променят ги, правят ги по-добри футболисти и по-добри хора. А футболът е велика игра, защото послания като това, излизат извън пределите на играта, за да достигнат до самите хора и техните разбирания за света.

Във “Dead Poets Society” Джон Кийтинг бива порицан и изгонен за начина си на преподаване на своите ученици. Те обаче, усетили силното му влияние върху тях, застават зад него и го подкрепят напълно, въпреки последствията. “O Captian, My Captian!” се провиква един от тях, качил се на чина си, и това е най-малкото, което може да направи за да му се отблагодари, да го защити и да му докаже, че това което е правил не е напразно.

Не се съмнявам, че от тук нататък, когато Раниери бъде критикуван, футболистите на Лестър ще са първите, които ще го защитят. За тях той е техният “капитан”.


Спокойно мога до обобща, използвайки едно клише — футболът е Клаудио Раниери и Клаудио Раниери е футбола. Като всяко клише обаче, то не е напълно вярно. Всяко клише може да бъде оборено с друго клише а именно: футболът не започва и не свършва с Клаудио Раниери. Футболът си има Месита, Роналдовци, Гуардиоловци, Моуриньовци, за съжаление и Руменингета и темподобни. Рядко някой може да е като Меси, веднъж на Ледников период, и веднъж между Ледникови периоди. Рядко може някой да е като Роналдо, пък и няма нужда. Рядко някой може да направи някаква сериозна промяна в играта като Гуардиола, или пък да бъде невероятен психолог и мотиватор като Моуриньо. За това има и Клаудиовци, тези които сякаш за най-близко до хората, тези от които може да си извадиш няколко полезни извода. Раниерита, които са победили с начина си на мислене и разбиране, победили са собстеното си его и нямат нужда да се настанили на върха, за да чувстват удовлетворени. Тези, за които светът не започва и не свършва с футбол,

“защото има много за изживяване, извън футбола” — Клаудио Раниери.

Източници

“Магьосникът и неговата пирамида” („Кривата на щастието“) — Иво Иванов