За първи път

За първи път организирам ходене на планина сам. Годината е 2007-ма, а избраната дестинация — Седемте Рилски езера. Досега винаги съм разчитал някой друг да подбере маршрута, да се погрижи за транспорта и резервациите и да води по пътя. Сега това се пада на мен. Оставяме колите при хижа Пионерска и тръгваме по изровения път покрай строящия се тогава лифт. Леко притеснен съм, тъй като не виждаме маркировка, но все пак вием завой след завой нагоре, очаквайки да стигнем пътеката за старата хижа.

***
9 години по-късно получавам нещо като дежа вю — за първи път водя група на Рилските езера в качеството си на дипломиран планински водач. Леко притеснен съм, но все пак вием завой след завой нагоре, очаквайки да стигнем пътеката за старата хижа. За 9 години единствената голяма промяна е, че лифтът вече работи. Пътят си е същият, даже разпознавам едно задънено разклонение, което свършва в стръмен земен откос. Подминавам го, за да избегнем трудното драпане през гората в края му. Минаваме познато поточе и скоро сме на очаквания разклон — завой на пътя, поляна и отклоняващи се нагоре и надолу пътеки.

***
Най-накрая хващаме пътеката нагоре — с колегите сме въодушевени, а аз току поглеждам хартиената карта — също като тях, за пръв път идвам в района. Със скромен планинарски опит, по дънки и градски обувки се качваме нагоре, без да знаем какви гледки ни очакват. Всеки завой е непознат и зад него се открива поредната изненада — слънчева поляна, скално поточе, забулен в мъглата връх…

***
Днес си припомням тази разходка и посрещам гледката зад всеки завой като стар приятел, с когото не сме се виждали отдавна. Покритата с иглички пътека в гората, връх Харамията, лабиринтът през клека — всичко е така, както си го спомням от онази далечна 2007-ма. Не че не съм минавал по-късно по същите места, просто онзи първи път се е запечатал ярко и трайно в паметта ми.

***
Също толкова трайно се е загнездил и един зимно-пролетен спомен от май 2009-та. Решихме да се качим до Седемте езера съвсем спонтанно, след фирмено събитие в Паничище. Неподготвени за мокрия и хлъзгав терен и задържалия се нагоре сняг, шляпахме по маратонки по добре познатата пътека. В началото сред трева и кал, нагоре — сред вода и киша, но навсякъде — сред минзухари. Искахме да се поразходим около езерата, но кратък разговор с хижарката промени плановете ни:
 — Откъде можем да си налеем вода? — питаме ожаднели.
 — Най-добре от извора “Ръцете, които дават”, но той в момента е затрупан със сняг. Няма кой да го откопае …— някак разочаровано споделя жената.
Без много мислене решението е взето — с всички налични в хижата лопати се запътваме към извора.
 — Ей тук, до този камък е — насочва ни хижарката.
Запретнали ръкави копаем и забравяме изцяло за планираната разходка покрай езерата нагоре. Забравяме и че краката са ни мокри, и че ни е леко студено. Някаква странна еуфория ни е завладява докато се редуваме с лопатите.
 — Внимавайте да не ударите “ръцете” — притеснява се хижарката около нас.
А ние копаем, достигаме вадата, разширяваме дупката, правим нещо като стъпала. Мраморният чучур блика с пълна сила и пълним шишетата под изсипващия се дъжд, който скоро ни отпраща обратно към хижата.

***
Споделям тази случка с групата, опитвам се да направя този извор специален за тях, да обясня многослойната символика на “Ръцете, които дават”. Думите не стигат, но не е и нужно — всеки сам ще намери смисъла за себе си. Аз например си представям планинския водач като извор на опит, знания и любов към планината—утоляващ жаждата за природна красота на нуждаещите се. Продължавам нататък с приповдигнато настроение, което се задържа и следващите дни. Притеснението е минало и оставащото време минава като миг по добре познатите и утъпкани пътеки със спиращи дъха гледки. Когато се разделяме с групата знам, че след време всеки от нас ще мине оттук и ще си спомни за своя първи път.

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.