Ния — свят отвъд реалността

Когато гледам картините ú, неволно правя асоциации със странния свят на Борис Виан. В тях има по нещо от магичния сюрреализъм на Салвадор Дали. И от наметнатия с болка крясък на Фрида Кало.

Но тя просто е Ния. Ния Якимова.

Ния Якимова. Фото: Христина Чопарова

И рисува невероятни неща. Повече от човешки, някак си извън времето и пространството сякаш, но все пак тук и сега. Когато се запознахме, не знаех нищо за нея. Ако по външния вид посрещат, то първите ми впечатления за художничката бяха, че е нестандартна. Интересна, цветна, и в никакъв случай обикновена. Общуваше малко, но с пестелив и изразителен език на знаците. Атрактивната ú прическа бе като визитна картичка за смелост, предизвикателство и намигване към необичайното — носеше косите си вдигнати високо в небрежен кок, а отстрани бяха с войнишка подстрижка. Като типичен артист, Ния бе на „ти” с всичко, което излиза от рамките на консервативното.

Познавах доста художници със слухова загуба и може би подсъзнателно бях очаквала и тя да рисува пейзажи, цветя и натюрморти. Затова в никакъв случай не бях подготвена да видя изумителните ú картини и рисунки, в които нищо не е такова, каквото изглежда. Образи, в които човешкото и дивото се смесват в почти съвършен синхрон. Да кажа, че бях изумена, ще бъде твърде недостатъчно. Бях възхитена, очарована и премного приятно изненадана. Да, тя определено може да ви се стори… странна. И малко дива. У нея има нещо от амазонките — грация и твърдост. Най-малкото не прилича на хората, които познавате, нито картините ú са нещо, което може да видите всеки ден.

Автопортрет

Може би има нещо знаменателно в обстоятелството, че Ния се ражда на Велики четвъртък през 1991 година. И то на четвърти април. И не къде да е, а във Враца — градът като Балкана — древен и млад. Родителите ú също не чуват, а когато малката Ния се ражда без слух, те са и нейни учители по жестов език. Невръстните деца обичат да рисуват по какво ли не — в пясъка, по тапетите и по всякакви листи, от чиито очертания често излизат. На 2,5 години Ния рисува странни и необясними за възрастта си неща. Любовта към рисуването, която при повечето деца отшумява с израстването, при нея се запазва. На 5 годинки Ния и баба ú сменят врачанския балкански пейзаж със столичния, за да може момиченцето да посещава Центъра за рехабилитация на слуха и говора към училището за глухи деца в София.

Ния е изучавала живопис в национално училище за изкуство „Илия Петров”, а в момента е студент трети курс в Националната художествена академия в София, във факултета по текстил. Рисуването обаче си остава за Ния най-голямата любов. А с каква страст разказва за любимите си неща!

Най-много обичам да рисувам, но всички предмети в академията са ми любими — текстил, текстилни техники, компютърно проектиране, бродерия… всички, всички предмети обичам и се занимавам с удоволствие! Самостоятелна изложба още не съм направила. Имам много картини, но не зная кои от тях заслужават да бъдат показани пред публика”.

Мен ако питате, всичките. Категорично! Ния може да ви говори безкрайно много чрез цветовете, чрез грубите линии, чрез волевите извивки на портретите си.

А въображението, вложено в рисунките ú, е трудно да бъде догонвано. То сякаш се връща от светове, където стъпват малцина, за да донесат от всичко по малко. И да ви оставят зашеметени, безмълвни, тихи. За нас остава благодарността на посветените. И възхищението към начина, по който едно момиче без слух си служи с дълбоки изразни средства. Някои го наричат талант. За мен е съкровена комуникация — надали някой би могъл да бъде по-гол пред взора човешки, отколкото Ния с картините си.

Всяка искреност, както и смелостта да бъдеш открит, заслужава уважение. А сега ми позволете да ви разходя из галерията на първата самостоятелна изложба на изключителната художничка.

19 юни 2017. Топлата вечер ухае на липи и щедро разлива упойващия аромат над човешкия поток пред Софийския университет. Наближава шест часа. В шест вечерта се случват или чудеса, или апокалипсиси. Стъпките ми се изгубват в многолюдието на Софийския университет. Чувствам се като търсач на изгубени съкровища, а всъщност търся едно съвсем конкретно чудо — изложбата на Ния Якимова. Чудото е на път да се превърне в апокалипсис, защото изложбата съвсем не е там, където съм. Всъщност е в галерия „Алма Матер”, където за пръв път самостоятелно се открояват 13 от невероятните платна на Ния, наситени с магически сюрреализъм.

Пристигам почти навреме, за да уловя откриването на изложбата от директора на Културния център на Софийския университет. Думите на всички останали живописците, изредили се да поздравят младата художничка, бяха превеждани специално за нея от Силвия Осиковска, най-добрият у нас преводач на жестов език. Тук бяха и родителите на Ния, баба ú — насърчителят на творческите пориви на художничката без слух, гости, приятели и преподаватели.

Снимки, цветя. Ния се вълнува както никога. Все пак това е първата ú самостоятелна изложба. Всички картини от експозицията е рисувала у дома. Платната са много впечатляващи — и като техника, и като послание, и като цветове. Грабват те и те запращат там, където нищо не е такова, каквото изглежда. В свят отвъд реалността, която познаваш. В космос от самота, в който има толкова много сила и толкова послания, колкото можеш да чуеш. Човек се научава да цени самотата като единствения оазис, където има безкрайни възможности да слуша себе си, да се опознава и в уединението да осмисля духовното си богатство. Преди да може да го сподели с другите чрез цветове, форми, образи, трябва първо да го срещне там, където пребивава тишината.

Докосването до всичко това е наелектризиращо. Не свалям поглед от картините.

“И ние се топим”. Фото: Христина Чопарова

Дълго стоя пред платната, от които всеки миг ще препуснат нанякъде в уплах коне без копита, летящи сред виолетови поля, развели гриви от облаци. Не са коне, не са. Това е времето, чиито стъпки потракват по крехкия плот на бълбукащия живот. Обезглавено време, на което не е нужен разум, само чувство и въображение, ефирно като стелещ се дим. „И ние се топим”, нарича се картината. Топящи се минути и секунди в лилав полуздрач. Бягащо време, което добива формата на онова, с което го запълваш. Винаги ново и винаги различно, но все пак съвсем същото.

Отминавам нататък… и усещам как се влюбвам непоправимо. В едно спиращо дъха лице, счупено на части. С крехкост на яйчена черупка, но излъчващо сила, заради онзи порив, който не е насилие отвън, а рождение отвътре. Живот, осъзнал себе си като липсваща личност, за да заяви просто „СЪМ”. Нищото, което е всичко. Без маски, без грим, само по Себе Си. Боже мой, каква среща! От платното ме гледа лицето на Ния, това е автопортрет. Но може да бъде и твоят. „Нелечима страст”. Страст, която наднича от трето око. Взорът на съзнание, доброволно избрало да рисува само своите реалности. Четката му трепери в лека хватка на нервната нишка, по която тече вдъхновение. Любовта, бе казал Ромен Гари, е вероятно най-добрата форма на диалог, измислена от човека, за да говори на себе си.

“Нелечима страст”. Фото: Христина Чопарова

Откъсвам се почти насила, за да скоча в следващата реалност. Неуморно работещи ключове, затворили скрити вълшебства в подземни дълбини. Жълти като пясъците на времето и като сиянието на онези надежди, които задвижват вечното търсене. „Злато ли?”. Не. Безценното, което няма име. За всеки то е онова, с което го нарече.

Ния сияе. Тя почти не говори, но няма и нужда. Платната около нас говорят достатъчно високо. И показват пътища към безкрая, чиито завои зависят единствено от личния избор. Толкова е трудно да избереш понякога, изкушен от змийски раздвоения език на многопосочността. „Три възможности”. Да, не и може би. Въпросът не е дали и по кой да поемеш. А да не губиш желанието за пътуване, което прави пътя цветен. Лишените от цвят възможности са бреме.

А времето е музикант. „Многофункционален”. Копитата му са длани, вечно любопитни да уловят, да задържат, да изпробват устойчивостта на онова, което са намерили. И когато го открият, екват фанфарите на доволството. И на онази радост — единственото богатство, което отнасяме със себе си отвъд, в другите реалности. Времето може да бъде и „Душа в клещи” — един вечен търсач, неуверен в посоката, но с достатъчно ръце, за да улови всичко намерено по пясъците на живота. А „Теразния” — та? Те са само маркер за онези места по пътя, които по-ясно показват посоката. Трябва да изгориш, за да можеш да светиш.

Не ми стигат 13 платна. Фатално недостатъчно са за ненаситния ми взор, който трудно се връща в настоящето. Не искам да правя сравнения нито със Салвадор Дали, нито с Фрида, нито с Виан. Това е просто Ния. Несравнима! Откровена и истинска.

Благодаря за щастието да се озова там, където нищо не е такова, каквото изглежда!

Повече снимки може да разгледате в галерията на сайта “Ние ви чуваме”.

Текст и снимки: Христина Чопарова

Към англоезичната версия на публикацията — тук.