Какво предстои пред глобалните валути: дефлация или инфлация?

Финансовата реалност днес

Глобалната парична система е тотално контролирана от изпълните агенции за финансиране на правителствата — централните банки, — докато валутните войни, конкурентната девалвация и масовите интервенции на пазарите вече са приемани за напълно естествени, водейки до тотален хаос.

Новото нормално са: безконечни количествени улеснения и трилиони парична база, излята на финансовите пазари от централните банки на развитите икономики.

За екзотика и ступор имаме: отрицателна номинална доходност по държавния дълг на някои държави, както и отрицателни лихви по депозитите при редица централни банки — а вече и по депозити на някои търговски банки (в Швеция, например).

Публичен дълг, надминаващ средно 100-ина процента от БВП за „развитите” икономики, с рекордьори като Япония — 230%- спрямо размера на икономиката.

Частен сектор, пристрастен към нулевите лихви и евтиния кредит — както за инвестиционната им дейност, така и за корпоративните действия: сливания и придобивания, обратни изкупувания, бонуси за мениджърите.

И всичко това на фона на анемичен — а на места отрицателен — растеж, плюс “изпускащ пара” пазар на акции и високорисков корпоративен дълг.

Глобално. С „фундаменти”, прилежно постилани почти десетилетие от т.нар парични и фискални власти.

Повратна точка

Дори и за най-закоравелите оптимисти и фенове на „гъвкавата парична политика” на централните банки по света вече е ясно: нещата брутално излязоха от контрол. Съмнение, че ще има разместване на финансовите пластове с много загуби и възможности за печалби — почти никой няма.

Това, което днес изниква като въпрос, е: какво очаква валутите в контекста на действията на централните банкери, обслужващи интереса на правителствата.

Дали инфлация, или дефлация?

Отговорът е ключов както за изграждането на бъдещите инвестиционни стратегии на индивидуални и институционални инвеститори, така и за дохода и спестяванията на всеки от нас.

Пистите оттук насетне

Правителствата продължават да задлъжняват безобразно. Социална държава, дефицити и дългове, които ескалират — спиралата е стръмно низходяща.

Работата на гуверньорите Марио Драги, Йелън и Курода, изкупуващи с новосъздадени пари дълговете на тези правителства при нищожни лихви за финансиране, е да отлагат деня на истината за политическото разточителство и изкривяването на пазара.

Има три начина за финансиране на стратосферния публичен дълг и оцеляването на Социлната държава: вдигане на данъци, печатане на пари (изкупуване на дълга от централните им банки) или финансиране от капиталовите пазари, които така или иначе винаги врътват кранчето при подобен риск и в крайна сметка неизменно водят до първите два начина.

Данъчен ад

Това, което неизбежно предстои повсеместно в развитите стопанства (а и не само) на първо време, е масирано вдигане на данъци с цел намаляване на дълговото бреме за правителствата и запушване на протеклите социални системи.

Ще и вече се облага всичко — от градината на село, през петрол, финансови транзакции, биткойн, ползване на фирмен ресурс в неработно време. Всичко, което диша и мърда, движи се или стои на място. С високи ставки и основна поемане на данъчно-осигурителната тежест от т. нар. “средна класа”.

МВФ съвсем сериозно предлага: данък върху нетното богатство на домакинствата, което е чиста еднократна конфискация на частна собственост в правителствена полза с цел намаляване на дълговото му бреме (не, че другите данъци не са конфискация).

Вдигането на данъците обаче има лимити — публичното недоволство и политическата цена. Както и икономическия растеж, който би бил смазан. Респективно — схемата с данъците няма да сработи.

Като единствен работещ вариант остава — монетаризирането на правителствен дълг, известен като инфлацията на паричното предлагане (ценовата инфлация е само симптом).

Къде е въжделената инфлация?

И в САЩ, и Еврозоната, и в Япония инфлацията засега не се развързва, въпреки кумулативно създадени 10 трилиона долара парична база от централните банки след кризата.

Защо?

В САЩ търговските банки връщат огромната част от новите пари на ФЕД на лиховносен депозит, формирайки свръхрезерви парична база в размер на 2.6 трилиона долара. А освен това, в условията на глобална несигурност всичко се втурва към долара, засилвайки го — без оглед непременно на каквито и да било “фундаменти”, касаещи устойчивост на правителствения дълг, предлагането на валутата и т. н.

В Еврозоната, ЕЦБ предприе друг подход: направи лихвата по свръхрезервите отрицателна — минус 0.3 на сто, наливайки междувременно над трилион евро базови пари от март 2015 до не-се знае-кога.

Целта: да накаже с отрицателната лихва търговските банки, ако държат ресурса на депозит при нея, тласкайки ги към кредитиране. Но: заради грешките от миналото в своите баланси - и банките, и инвеститорите не са склонни да поемат още риск.

В най-добрия случай банките в Еврозоната купуват държавен дълг на страни с меко казано съмнително фискално здраве — Испания, Италия, Гърция. В търсене на някаква доходност и в крайна сметка рентабилност. И в неизбежно увеличаване на експозицията си към риск занапред, разбира се.

В Япония от десетилетия т. нар. „инфлация” е само мираж, въпреки че Централната банка купува практическо всичко от пазара, а количествените серии там минаха броя на тези на „Роки Балбоа” отдавна…

Засега глобалната „трансмисия” на кредита към реалния сектор изглежда счупена, а т. нар. кредитен мултипликатор (банковия кредит избуяващ върху паричната база, поради частичното резервиране на депозитите от банките), не се случва.

Реално имаме „зомбифициране” на финансовата система почти навсякъде като това личи може би най-силно в най-банково базираната финансова система — европейската (80% банково базирана).

Естественото дефлационно свиване на паричната маса, заради погрешни инвестиции и очистителните процеси на напиращи фалити, са контрирани с нови и нови трилиони парична база, а нежизнеспособни финансови посредници и бизнеси са поддържани изкуствено над водата.

Надеждата на паричните власти: ако кредитът към реалния сектор не се развърже, то поне правителствата, вземайки ресурса — макар и стратосферно задлъжнели — да харчат вместо частния сектор, задвижвайки Кейнсианското колело и създавайки съвкупното търсене, растежа и оттам изплащане на дълговете.

Впрочем, това е един от най-непотвърдените от историята икономически митове. А именно: харченето по политическо усмотрение да доведе до растеж, а не до пилеене на оскъдни производствени фактори. Виждаме го и днес.

Междувременно, напомпаните финансови пазари се очаква да създадат усещане за просперитет — респективно нагласа за здрав харчлък и ръст на съвкупното търсене.

Преди да стане това те като че ли се запътиха към корекция, чието дъно май-май е дълбоко.

Дефлация: японски стил или Голяма Депресия

Защитниците на тезата за предстоящата дефлация често опират до обяснението за счупената трансмисия на банковата система и ликвидния капан, в който изпадна Япония, а донякъде и Еврозоната днес. Те припомнят Голямата депресия от -30-те години в САЩ, където дефлацията води до дългова спирала, свиване на стойността на финансови и реални активи за сметка на константните в номинално (и растящите в реално) отношение пасиви и задължения, тоест изяждане на капитала.

Другият сценарий е японското зомбифициране на финансовата система — и постоянните опити на централните банкери да контрират дефлационния натиск с нова и нова парична база при срамежливи или отсъстващи нива на инфлация.

Контекстът е важен

Контекстът днес е друг. Задлъжнялостта на правителствата действително е потресаваща, още повече в сравнение с Голямата Депресия. Частният сектор — е на същото дередже. Причината отново е политика на нулеви лихви вече десетилетие.

Страхът и споменът за дефлацията от Голямата Депресия, причината за която пък отново е изкуствено създаденият кредит десетилетие по-рано, е жив и е в основата на цялата философия на това, което днес наричаме „централно банкиране”.

Дефлацията би била кошмарния очистителен механизъм, който да оголи язвите и да изкорени създадените от политизирането на парично предлагане (необезпечените пари) дисбаланси.

Тя обаче никога и за нищо на света няма да бъде допусната глобално. Нито разръзката може да се отлага до безкрай. Постоянното впръскване на пари в системата изкривява относителните цени и оценки, води до лоши реални инвестиции, обедняване и декапитализиране.

Най-вероятният сценарий: висока инфлация

Централните банки обаче могат да купуват всичко. Не само държавни ценни книги и деривати. Но и взаимни фондове, имоти, контракти за разлика и каквото си пожелаят.

И от когото си пожелаят. Не само от банките.

Могат да ги изсипят от въртолети, както къде на шега, къде на истина, обясняше Бернанке.

В Швейцария искат пълен контрол над кредита от централната банка за сметка на търговските банки чрез Референдум за пълно депозитно резервиране. (Което е правилна идея само и единствено, ако парите са вън от контрола на правителството).

Каквото и да става, те ще се борят със зъби и нокти да постигнат инфлацията, която да обезцени огромните задължения на правителството им и да го финансира в процесите на социално-икономическа и парично-кредитна дезинтеграция.

Виждали сме го в история не е един и два пъти. С всичките му ефекти върху спестявания и социален мир.

Финал

Централните банки днес създават валута (пасиви в балансите си), купувайки финасови активи от пазарите и увеличавайки банковите резерви и хартийките в обръщение.

Доларът е обезпечен с „боклучивите деривати от кризата” и дцк-та на правителство, изправено пред 18.4 трилиона дълг; обезпечението на еврото — правителствен дълг на Гърция и Испания; а на йената — ценни книжа на правителството с иск срещу икономиката в размер на 230 процента от нея и акции на финансови зомбита.

Какво предстои пред глобалните валути — дефлация или инфлация?

Да залагаме…

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.