Твърдо „НЕ” на ТПТИ!

Аргументите вляво и вдясно

Международната търговия е благо. Тя е доброволен избор на свободните граждани „А” и „Б” да разменят парите си срещу стока/услуга. Международното разделение на труда прави така, че всеки народ, бизнес, предприемач насочват енергията и оскъдните си производствени фактори там, където най-ефикасно ще произведат повече, по-качествено и с по-малки производствени разходи даден продукт, правейки всички нас по-богати, а реалния ни доход — по-висок. С новата покупателна сила потребителите пък дават импулс на иновацията и несъществували досега индустрии да видят бял свят.

Единствената пречка пред международната търговия са правителствата. С техните квоти, мита, лицензи, бюрокрация. И с миловиден предлог — че защитават местните индустрии от конкуренцията. В полза единствено, разбира се, на конкретните „защитени” индустрии, но в ущърб на всички останали икономически агенти в местното стопанство.

Междуправителствените търговско-инвестиционни споразумения често са облечени красиво — като поощряващи търговията. Нито Обама, нито Меркел обаче не вярват в нейната безспорно полезна роля. Те си „давали сметка за силата на аргумента, че търговията отнема работни места, но все пак щели да продължават да опитват да я промотират”.

Неубедително. И подозрително.

ТПТИ: що е то?

От няколко години подготвяното междуправителственото споразумение между държавите-членки на ЕС и САЩ — Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции (ТПТИ) — е в обективите на световната политико-икономическа общественост. Обвито в загадъчност и непрозрачност, то буди противоречиви реакция. От еуфория за положителен ефект върху икономиките за стотици милиарди и сериозен стимул за бизнеса от двете страни на Атлантика — до екологична истерия, страх от загуба на социални придобивки, приватизация на публичния сектор и корпоративна хегемония.

Едно е ясно: сферите, които ще засяга, са много, въпросите и спекулациите, поради непрозрачността на преговорите — още повече.

Аргументите „за” и „против”

  1. „Против”, най-общо, са левите икономисти, политици и НПО-та, включително и „екологичните” движения и различните им фракции. Палитрата на несъгласията е пъстра, но можем да обобщим страховете на „левичарите” така: видите ли, чудесно работещият публичен сектор ще бъде „приватизиран”. Разбирай — парите ни няма да са изземани насила, независимо от качеството на предлаганата услуга; ще има конкуренция и стремеж за по-добри практики на обслужването и най-вече: възможност да не плащаш за нещо, което не искаш или не намираш за полезно и правилно. Това „приватизиране”, според тях, би било „зло”. Естествено, че такова нещо няма да се случи: и в САЩ, и в Европа тенденцията е само и единствено на ръст на ролята на държавата в икономиката и на трупане на колосални публични задължения. По-скоро ще има повече междуправителствен контрол и синергия между политици и администрация, отколкото обратното. Безумен аргумент „против”, но също така нереалистичен от гледна точка на реалността. Друг обобщаващ тезите вляво аргумент е „екологичният”. Твърдението е: в САЩ е див капитализъм, ще натровят сега и Европа. Е, да, Европейската Комисия дълго време стимулираше дизела като по-„безвреден” и борещ „глобалното затопляне”, докато именно в САЩ от десетилетия течеше битка срещу фините частици, емитирани от дизеловите двигатели, които предизвикат рак и куп респираторни болести. Ефектът: ½ от автопарка в ЕС днес е дизелов. В САЩ процентите са 2–3%. И още: нямало да има етикеция на продуктите, респективно „държавата” или ЕК ще изчезнат в познатата си роля да етикират и „директивират” всеки аспект от живота ни. Би било хубаво да няма нормативни изисквания за всяка съставка, написана върху етикета, което поставя производителите в ЕС пред „параграф 22” в случай на по-малка от текста на „съдържанието” опаковка, например. Но и тук имаме вреден левичарски „уклон”: на пазара, оказва се, няма да как да се появят потребителски асоциации (съществуващи и работещи безупречно и сега), които да предупреждават за проблемни продукти. А потребителят е безмозъчна мумия, която би си купила всичко дори без етикет и т. н. Интересно при подобна човеконенавист у някои „еколози”, въобще защо си правят труда да протестират — колкото по-бързо се свърши агонията на това самоунищожаващо се човечество, толкова по-добре. Дали някой ще яде ГМО, или вредни храни — е негов избор. Всяко замърсяване или тровене на почвата е форма на агресия срещу собственика на земята и той може и следва да съди злосторника. Никакви други „държавни” политики не са нужни. Естествено, идеята за световна доминация на компаниите дотолкова, доколкото има логика в нея, е опасна само, когато те се слеят с монополиста в законната принуда и сила — държавата. Никой не е бомбардиран от Майкрософт, нито Монсанто биха били това, което са, ако нямаха държавния гръб и лобитата зад себе си. Фокусът на левичарите обаче е върху ядящия баницата, не върху онзи, който му я дава…

2) На амбразурата „ЗА” са част т. нар. „десни” икономисти или про-пазарни социални мислители. Техният аргумент привидно звучи добре: повече конкуренция, свободна търговия, падане на търговски и митнически и немитнически пречки, край на излишната бумащина. Истината е, че всички междуправителствени споразумения винаги целят да увеличат правителствения контрол, да завишат стандартите, а в сферата на търговията — да промотират интересите на конкретни износители — близки и плащащи щедра рента на политиците на власт. Процесът на хармонизация на стандарти, данъци и т. н. винаги е в посока нагоре, тоест на повече политическа централизация и правомощия. Така както в ЕС завишените условия за труд и стандарти са в полза на големите авотомобилостроители, така по-скоро европейските свръхрегулации ще залеят не кой знае колко по-малко „одържавеното” американско стопанство. Да се обзаложим?!

Ако са искали правителствата да има търговия — защо доброволно и едностранно не започнат да премахват пречките пред нея? Търговията е частен, а не „междуправителствен” акт. NAFTA, CEFTA, Световната търговска организация имат един-единствен значим резултат. Да правят лошо име на международната търговия, на пазара и глобализацията. Те са пример за корпоративизъм и сериозна крачка към световното планово стопанство и към глобалното правителство, чиито наместници в определени случаи ще са едни или други компании.

Благинките на ТПТИ

Нова администрация от няколко хиляди души, която да „обгрижва” споразумението. Нов арбитражен Съд, който ще защитава инвеститори, неразумно „заложили” пари на неблагоприятна и крадлива юрисдикция, но с очакване да бъдат спасявани от правителството си, винаги с пари на местните данъкоплатци. Военнолюбиви меркантилистки идеи в основата на мобилизирането срещу „търговската конкуренция на Китай, Азия и Русия” — нагледна демонстрация на тоталното лицемерие зад про-търговските вопли на радетелите на споразумението. Крачка не към повече икономическа свобода, а към тотално и глобално правителство.

Това са вече „черешките” на тортата ТПТИ.

Твърдо „НЕ” на ТПТИ.

„НЕ”, при това с правилните аргументи.

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.