Евлогиева: ученик, учител, будител
Маркерът скърца по повърхността на бялата дъска, докато госпожа Евлогиева прилежно изписва думата ,,Запомни“. Под него изписва: 5–4 = 1.
—Деца, да не забравяме: умаляемото е числото, от което изваждаме. Умалителят, — тя загражда второто число от дясно наляво — е числото, което изваждаме, а разликата, е числото, което получаваме.
Моливи и химикалки послушно преписват написаното, твърдо решени да не допуснат грешката от домашното отново.
—А сега малко практика, — казва учителката, записвайки следващото уравнение на дъската. Три ръце се вдигат скоростно във въздуха. — Добре. Георги, ти ще решиш първата задача, после ще дадем дума на Мария, а след нея — на Петър.
Ирина Евлогиева е начален учител в 100. ОУ ,,Найден Геров“ от първия си работен ден. Но нейната връзка с училището е много по-дълбока.
,,Може да се каже, че целят ми живот е свързан с училището. Няма и как да не. По-голямата част от живота ми е минала край него.“
Ученичка, практикуващ студент, учител, родител — това са ролите, в които се e въплъщавала Евлогиева като част от общността на 100. ОУ. И въпреки че не е бил първият ѝ избор, учителската професия, специално преподаването на деца между първи и четвърти клас, успява да я задържи в училището вече 35 години.
,,Не знам как се реших да стана начален учител. Инстинкт. Някакси това са децата, които за мен са най-благодатната почва, върху която можеш да работиш. Това са деца, с които можеш и да говориш и като с малко по-големи хора. И пак усещаш тяхната, на момент, безпомощност, обич, тяхното желание за контакт с учителя.“
Въпреки дългогодишния стаж, Евлогиева споделя, че учениците й продължават да я изненадват.
,,Те са, доста, как да кажа, на моменти хитри, умеят да постигат своето, умеят да прикриват на моменти своите идеи и постъпки, все пак ме държат в кондиция и това е много приятно. Сред тях човек се чувства винаги на място и на педал.“
Тази детска буйност, съчетана с условията на съвременния живот, обаче води до проблеми с концентрацията и мотивацията, които възпират децата от това да се развиват пълноценно.
,,Бързо се разсеят. И някак си направихме децата недостатъчно борбени и амбициозни. Срещнат ли трудност, вдигат ръце. ,,Ами не мога, не знам“. Просто нямат желание за борба, да постигнат нещо с труд. Искат го на мига, веднага.“
В опит да смекчи последиците, Евлогиева търси начини да напътства своите ученици, но не и да им дава директни отговори. Обръща се с молба и към родителите, да направят същото.
,,Животът не е лек. Не трябва да ги лишаваме от детството. В никакъв случай. Но все пак те трябва да се научат да се справят сами. Да станат по-независими.“
Евлогиева споделя, че един от сполучливите методи за грабване на вниманието на учениците й, е да ги помоли за помощ.
,,Чуят ли да им казвам SOS, действително се втурват всячески да ми помагат, да покажат, че те го могат. ,,Ето, на учителят му е трудно, защо пък да не помогна?““.
Освен показвайки на децата, че няма човек, който да знае всичко, и че няма безгрешни, Евлогиева си е поставила за цел да разшири тяхната обща култура.
,,Искам да развия тяхното желание да знаят какво става около тях. Всяка свободна минута им пускам песни на различни български певци, изпълнения на музиканти. Запознавам ги с различни постижения на спорта.“
Голяма пречка за това нейно начинание се оказва липсата на връзка между учениците и книгите.
,,Знаете ли, задавам въпрос някой път за някоя приказка и отговорът е ,,Госпожо, аз съм го гледал.“ Гледал, но не чел.“
Но тя не се отказва, създавайки инициатива за четене в класната стая.
,,Имаме барбарони и възглавнички и много книги. Когато приключат с домашните, ги оставяме да си четат, като имат право да сядат на барбароните и на тези възглавнички да само когато четат. И тъй като тези барбарони са нещо по-нетрадиционно, децата започват да се въртят около тях и да прочитат книги.“
Евлогиева се надява, че с времето нещата ще се променят и труда й, както и този на колегите й, ще бъде оценен и от квартала, в който се намира 100. ОУ.
,,Училището ни е много хубаво. Преподавателите са добри, децата са спокойни. И ако може все пак хората от квартала да осъзнаят това, може би ще се върнат при нас. Училището ни по нищо не отстъпва на останалите, въпреки малкия брой деца. Влагаме също толкова усилия, колкото всички останали учители, без значение в кое училище. И децата ни по същия начин се обучават, както децата във всяко едно от другите училища и постигат успехи в конкурси и състезания и ние се гордеем с тях.“
