ONE GIRL FINDS…BURNING MAN (PART 1)

Горящият мъж и милата аз

Чух за Burning Man миналото лято. Прекрасният ми приятел Слав точно си беше купил билет, подготвяше се да тръгва и ми показваше публикации и клипове за този фестивал. Гледах като омагьосана и не можех да си представя как е възможно този паралелен свят да е реален. Burning Man се провежда вече почти 30 години, като в началото е започнал като ритуал, на който няколко приятели изгарят двуметрова дървена фигура на мъж на плажа в Сан Франциско. Днес фестивалът се случва в Black Rock Desert, щата Невада. Burning Man е единственото място, на което можеш да живееш една седмица в пустинята, заобиколен от още над 65000 души, да облечеш най-смелите и безумни костюми или да не облечеш нищо, да се луташ някъде в прашните бури и безкрайността, да се наслаждаваш на красиви произведения на изкуството, да се возиш на безумни арт коли, направени от хората. Това не е музикален фестивал, въпреки че непрекъснато, навсякъде има партита. Разбира се, има много горене. Предпоследният ден на фестивала се гори Мъжът — символът на фестивала. Последният ден се гори Храмът — това е съкровено място, на което хората оставят своите послания към близки, които са загубили. И двете са огромни, величествени конструкции и всяка носи различен заряд и енергия. Това е фестивал на свободата и себеизразяването. Там нищо не се продава, пари не се използват, защото нямат стойност. Можеш да си купиш единствено лед. Но се насърчава подаряването и правенето на добро за другите - ей така, на непознатите около теб. Смятам, че в това се съдържа голяма част от уникалността на фестивала. Има и още 10 принципа за жителите на Black Rock Desert.

Веднага разбрах, че искам да отида там. Толкова много исках, че ми се случи. Двумесечното пътуване на мен и Слав започва с Burning Man.

От няколко месеца се подготвям. Вълнувам се, разказвам на всички и трептя. До последния момент нямаме билети, защото, макар че в продажба има 70000 броя, с билет за Burning Man човек се снабдява много трудно. През приятели на приятели от Щатите намираме 1 билет, а една седмица преди фестивала намираме и втори. Колкото повече наближава, толкова повече ме хваща страх. Жестоко много ми се ходи, обаче и жестоко много ме е страх. Романтиката на едногодишната ми мечта се сблъсква с факти от реалността в пустинята: 7 дни; без течаща вода; без нормална храна; без баня; без сянка. Към този момент разполагаме с палатка, спални чували и надуваем дюшек. Моят спален чувал е летен, което в последствие се оказва не най-доброто решение. Всичко, от което имаме нужда, трябва да си го набавим, закараме и да се оправяме с него до края. Наемаме си ван и 2 дни преди фестивала прекарваме в Сан Франциско, обикаляйки по магазините, за да си купуваме необходимото. Пазаруването може да бъде доста изнервящо действие. От 48 часа поне 24 часа сме в магазините. Половин ден си купуваме материали за сглобяване на сянка. Количката ни се пълни с непонятни за мен неща като тръби, тарпове, пирони, арматури и т.н. Купуваме и дъски. Те ще ни трябват, защото ние ще си построим бар! Това ми е тинейджърска мечта — да съм барманка. Обаче изобщо не мога да си представя как ще се случи това в пустинята. Мисля си, че всеки бар, пък бил и той по средата на пустинята, се нуждае от известна доза уют, затова много държа да вземем малко килимче, което да стои отпред за автентичност. Вечерта преди да заминем обикаляме до 23.00 часа, за да си купим колела, защото навсякъде са свършили /това е основният начин за придвижване на фестивала, освен ако не сте си сглобили арт кола/. Когато тръгнете за Горящия мъж, да знаете, че най- дефицитните стоки са колелата и водата. Това, което разбира се купуваме в огромни количества, е алкохол — все пак ще отваряме бар. На мен вече тотално са ми паднали батериите, затова обикалям като зомби след Слав и въобще не знам кое как ще става и дали ще става. Само гледам с празен поглед как количката се пълни с литри водка, ром и миксери за блъди мери и маргарита.

На следващия ден тръгваме. Натоварваме вана, който едва събира всичко и се отправяме на 10 часово пътуване към Black Rock Desert.

Минаваме през много красиви места, пейзажът се сменя поне 6 пъти — гори, планини, езера, равнини, цветове, пустиня, слънце, залез. За пръв съм в Щатите и съм супер впечатлена от природата. Всичко е огромно, красиво. Мисля си, че американците трябва да са най-щастливите хора на света с такава природа и такива гледки. По едно време на магистралата ни задминава много избухнал моторист : рокер на около 50 години, гол до кръста, с пиърсинг на зърната и с шлем от глава на животно с рога и руно.

По пътя спираме няколко пъти, за да снимаме и да се възхищаваме на пейзажите. Веднъж спираме и за да хапнем обилно типична американска храна. Изяждаме огромни количества вкусен омлет и разкошни палачинки. Това се очертава да е последното ни нормално и доста калорично хранене в близката седмица.

Колкото повече наближаваме пустинята, толкова повече небето и скалите отстрани започват да рисуват невиждани за мен цветни картини. Стъмва се. Пристигаме късно вечерта. Много е прашно. И тъмно. И странно. И далеч. И непознато. Караме в мрака с 8 км в час, защото това е ограничението в зоната на фестивала. Хората, които ни посрещат на входа са превъзбудени, щастливи и странни. Слав се вълнува и е в супер настроение. Аз — мълча и си мисля как ще се вписвам сега. След час обикаляне по “улиците”си намираме някъде в тъмното място за палатката и я опъваме. Лягаме. Къде попаднах? Шумно ми е, страшно ми е, почти не мигвам.

Сутрин. Излизам от палатката. В пустинята съм. В пустинята съм!!! Аз съм в пустинята!!!!

[Част 2]