ONE GIRL FINDS…BURNING MAN (Part 2)

Пустинята

Небе, пустиня, слънце, скални планини в далечината. Усмихнати съседи, с които веднага се запознаваме, пожелаваме си “Добро утро”. Започва работата по създаването на сянка. Слав успява да я построи след няколкочасови изнервени опити и борба с вятър, тръби за сглобяване и тяхната абсолютна непокорност. Аз асистирам с подаване и придържане на неща. В крайна сметка резултатът е различен от планирания, но феноменалната ни сянка е налице.

Сядаме да си починем и към нас се приближава съседът отсреща. Питър, около 50 годишен нудист. Запознаваме се, подавам му ръка. Казва ни: “Знаете ли какво замества ръкостискането на Burning Man? Прегръдката!” В следващия момент се озовавам в прегръдката на абсолютно непознат, чисто гол мъж! Кани ни на вино пред неговия кемпър, където вече ни чака Уудси- другият ни съсед нудист. Питър пие виното си в кристална чаша, а Уудси в позлатена халба. Питър разполага с хладилна чанта, литри изстудено вино и шампанско. Досега не съм пила вино с двама голи мъже на средна възраст, водейки ежедневен разговор. Те са разкошни, благи и очарователни джентълмени, с богат опит от фестивала. Говорим си все едно сме близки. Някак естествено ни се получава. Непознато усещане ми е. Аз не обичам много непознати хора, не обичам да си говоря с всички ей така. По принцип. Хм. Тук е друго.

Вечерта тръгваме на разходка към “центъра”, където са Мъжът и повечето големи арт коли. Светлините, инсталациите, колелата, украсени с различни светлинни ефекти. Отвсякъде се чува музика. Това е град, който не може да се опише. Лудница, звуци, парти и хора от друга вселена. Спираме пред една от най-яките арт коли- Октопода. Метално огнедишащо създание, пускащо пламъци в ритъма на електронни бийтове. Едва си тръгваме от него, защото сме като хипнотизирани. Стигаме до Мъжа. Величественият дървен човек се извисява над всички и всичко, осветен в зелено и червено. В основата му има лабиринт, който те извежда на различни места. Ние стигаме до инсталация с лица на хора, закрепени и висящи във въздуха. От пулт, разположен срещу тях, можеш да избираш кое лице да заговори и да разказва собствената си история.

Bexx Brown - Spinelli, Flickr
Vlad B., Flickr

Прибирането ни ме хвърля в паника и див ужас, защото излиза силна пясъчна буря. Не съм си взела маската, с която да дишам и не виждам почти нищо в тъмното. Едва успявам да стигна до палатката, треперейки и опитвайки се да си поема нормално въздух.

Първият ми истински контакт с пустинята се случи на втория ден. Никога няма да го забравя. Всеки си има ранкинг на силни изживявания в живота - такива, които са му възбудили сетивата до крайна степен. И аз си имам. Досега на първо място ми беше концерта на Depeche Mode. Тръгваме с колелата към the deep playa. Дълбоката пустиня е мястото далеч от всички лагери и цивилизация. Задухва силен вятър. Излиза пясъчна буря. Караме колелата си към нищото. Буквално не можеш да видиш нищо на повече от 2 метра пред себе си. Нося маска за сноуборд и маска на устата и се чувствам изгубена и абсолютно сама. Страх ме е, но като всичко друго тук, и този страх е някак сюрреалистичен. Усещането е нереално, сякаш не си на Земята, а си на някоя друга планета и я изследваш. Някъде там има стотици хора, но не ги виждам. Виждам само Слав и това ми е достатъчно, за да ми върне спокойствието.

Видимост по време на пясъчна буря

В пустинята съм и се губя. И се намирам. В един момент пред очите ми постепенно започва да се разкрива разкошно женско тяло — 20 метрова инсталация на съвършена женска красота. Спираме да си починем и лягаме под нея. Забелязвам, че тя диша — гърдите й се повдигат равномерно, тя живее с ритъма на вятъра и пустинята.

Vlad B., Flickr

Продължаваме напред в бурята. Като от нищото изниква огледална къща. Няма врати или прозорци, но има тунел в основата. Лазим в тунела и попадаме в тъмна и хладна стая с матраци, на които други откриватели си почиват. Стаята се оглася от хипнотични звуци. Приличат ми на някакъв тип племенна музика. Лягаме и постепенно се унасяме. Прекарваме в това състояние, подобно на транс, около час и едва събираме сили да си тръгнем. Стигаме до оградите на фестивалното пространство. След тях пустинята продължава до където поглед стига. Стоим бъзмълвно в плен на прахта, вятъра и собствените си усещания. Пътят наобратно е изключително тежък. Бурята е толкова силна, че трябва да спрем. Не можем да продължим. В моменти, в които вятърът отслабва, се придвижваме бавно напред. Бавно. Прахта вече е покрила цялото ми тяло, дрехи, коса. В далечината започват да изплуват облите очертания на Храма. Това е свещено място и човек може да го почувства отдалеч. Енергията и вибрациите са различни…Тук цари тишина, която приютява и се нарушава единствено от сълзите и риданията на хората, оставящи послания към изгубени близки. Стените са обагрени в послания, снимки, думи и болка. Ходим бавно, четем и очите ни се насълзяват. Аз се усамотявам в един ъгъл, пиша на стената.

Vlad B., Flickr

[Част 1]

[Част 3]

Like what you read? Give Diliana Georgieva a round of applause.

From a quick cheer to a standing ovation, clap to show how much you enjoyed this story.