ONE GIRL FINDS…NAIROBI

Фрагменти от мизерия и чудеса

Найроби е голям, мръсен и шумен град. Трудно ми е да е кажа, че е красив и вдъхновяващ. Със сигурност е доста предизвикателен, особено когато ти е за пръв път. След като отмине първоначалният шок, нещата не изглеждат чак толкова потискащи. Даже хората твърдят, че може и да свикнеш с цялата лудница…евентуално.

Из улиците на Найроби

Току-що сме пристигнали в Найроби и сме се настанили в мизерно подобие на хостел. Стаята ни съвсем убедително мяза на затворническа килия и хич не искаме да се задържаме в нея. За санитарните помещения изобщо не искам да говоря, защото се опитвам да ги забравя.

Бързаме да излезем и да се разходим. Намираме се в квартал, разположен на около двадесетина минути от центъра. Пред хостела е бая мръсно, като директно на прашната земя се вихри търговия с печена царевица, плодове и разни дрехи. Нямаме опция да вървим по тротоар, понеже такъв отсъства, така че чевръсто се нареждаме в бодрата върволица от пешеходци, крачещи в прахта, докато отстрани профучават автомобили. Какво е да се пешеходец в Найроби подробно разказвам тук, като само припомням, че е свързано с героизъм и невиждана за мен храброст.

След 3–4 безумни пресичания и няколко литра излята пот, стъпваме на стабилен тротоар и се озоваваме в центъра на Найроби. Когато вниманието ми не е заето с безопасността на разходката ни, започвам да се оглеждам и да забелязвам заобикалящия ни свят. Има някои по-модерни сгради, огромни билборди на Кока Кола, безброй малки магазинчета и табели за офиси. Претъпкано е с хора и съдейки по облеклата, има представители на различни класи. За пръв път в Найроби се сблъскваме с особената порода „африкански търговец“, която ни следва вярно и неотлъчно по време на цялото ни пътуване. За тези срещи ще разкажа отделно.

Около автогарата

Едно от местата, на които отсядаме в Найроби преди и след пътуванията ни към Масай Мара, е хотел, който се намира близо до автогарата. За нищо на света няма да се върна в затвора от първата ни вечер в Найроби. Но пък нямаме бюджет за някой луксозен хотел. Затова се мятаме на евтино и прилично изглеждащо предложение, което намираме онлайн. Бързо ни става ясно защо цената за настаняване тук е тъй приемлива.

Самият хотел си е съвсем наред, като изключим факта, че стаите не разполагат с врати към баните, а само с шарени завеси на цветя. Това е крайно неудобно, когато не си сам в стая, но пък се преживява. Проблемът е, че хотелът се намира в района на автогарата. Бързо разбирам, че това е квартал, какъвто съм виждала само по филмите. От тия, дето те е шубе да минаваш през тях.

По малките претрупани и мърляви улички, има толкова много хора, че те е страх тълпата да не те погълне. Да се разходиш тук е от „най-живописните“ ни изживявания. Хиляди души, автобуси, маршрутки, коли, боклук. Глъч. Разминаваш се с личности, които не откъсват поглед от теб, с маршрутки, които не се интересуват от теб, с ръчни колички, бутани от разни хора, облечени в престилки. Спъваш се в кашони и боклуци. Има един постоянен и характерен шум — глъчка от разговори, подвиквания, жужене на хора, изнервен автомобилен трафик.

Мръсотията

Това, което ми прави най-силно впечатление, е мръсотията в Найроби. Много е мръсно. Ами, да си призная, трудно ми е да различа пазар от сметище. Например, пред сергия с плодове, удобно разположена насред различни видове отпадъци, се въргалят прашни дечица. Сергията за дрехи пък се намира точно на стоянката за маршрутките и до сервиза за велосипеди, потънали в черно масло и кал. Цялата тази картина е украсена с боклуци, пластмасови бутилки, пликчета и шарени опаковки. Различни по пълноводност и цвят вади се стичат отнякъде и отиват нанякъде.

Да се чувстваш различен

Нещо странно се случва по време на разходките ни из улиците на Найроби. Това е усещането да се чувстваш екзотичен. Досега не ми се е случвало. Всички ни гледат продължително и задържат погледа си върху нас. Знаеш, че продължават да те гледат, дори когато си отминал. Определено е заради цвета на кожата ни. Неудобно ми става. Даже повече от неудобно. Неприятно е. Гледат ни все едно сме облечени с шарени парадни костюми или пък все едно сме с животински глави вместо човешки. Значи това било да се чувстваш различен.

Навсякъде, където отсядаме в Кения и Танзания /с изключение на Занзибар/, ни предупреждават да не излизаме навън след 18.30 часа. Тогава се стъмва и не било съвсем безопасно за бели хора.

Първо чудо от Найроби

Да. Найроби си има чудеса. И то какви! Тези, които ние открихме, са скрити в по-луксозните квартали на града. Те са отдалечени от центъра, потънали са в зеленина и разнообразна растителност. В един от тези квартали се намира сиропиталището за малки слончета. Това са слончета, които са спасени от различните резервати в Кения. Майките на повечето от тях са били убити от бракониери и те не са имали никакъв шанс за оцеляване, ако не са били открити. Отглеждат ги тук докато станат достатъчно големи и силни, и после ги пускат отново в естествената им среда. Слончетата са разделени на 3 групи:

- Бебета

- Подрастващи

- Тийнейджъри

Натрупали сме се в кръг и чакаме първата група. С бърз тръс влетяват бебетата. Главният гледач, който е и водещ на събитието, ги представя едно по едно на микрофона, разказвайки личните им истории, как и къде са намерени. След бебетата идва ред на подрастващите, а сетне и на тийнейджърите.

Всяко слонче си има име, отличителна черта на характера и индивидуалност. Джонатан, Лаура, Боби, Хари, Дженифър….. Някои са бунтари, други са глезани. Едни са интроверти, други обичат да се социализират. Някои са обичливи, други са по-дръпнати. Цялата публика е в захлас. Слончетата излъчват такава безгранична сладост, че няма как да не изпаднеш в умиление. Всеки се опитва да се докопа до слонско гръбче или хоботче, за да го погали. След десетки маневри, промушвания, изчаквания, най-сетне и аз успявам да го направя. Кожата на слончето е най-грапавото нещо, което съм докосвала през живота си. Усещането обаче е невероятно. Все едно галиш дивата природа.

На края на своето дефиле, по традиция слончетата се хранят. В ръчна количка се мъдрят най-огромните бутилки с мляко, които съм виждала. Всяко слонче се обгрижва от отделен гледач, който грабва съответната бутилка и започва да си храни подопечното. А то, като всяко уважаващо себе си бебе, изпада в доволен екстаз, докато млякото се излива в гърлото му. Абсолютно едновременно всички от публиката започваме да скимтим от умиление пред тази гледка.

Второ чудо от Найроби

Същият този ден ни се случва още едно чудо — среща с жирафи. Отправяме се към парка, за да храним жирафи, които си живеят на свобода, но са си научени, че там могат да се хранят. Пристигаме и след кратка лекция, всички кандидат-хранители се позиционираме на висока платформа, изпълнени с трепетно очакване.

От метални купи и кофи се взимаме храна, която страшно много прилича на суха кучешка такава. Един от служителите започва да упражнява специален „привикващ“ звук, разтърсвайки чевръсто и шумно храната в металната купа. Ето ги в далечината. Задават се 3 жирафа. Бавно, бавно ходят към нас. От време на време спират и се оглеждат лениво нанякъде. Леле, дано само не се откажат да дойдат. Грациозно и достолепно продължават в нашата посока.

В следващия момент на 50 см от лицето ми се материализира безумно симпатична, огромна жирафска глава с рошави рогца и големи черни очи. Погледът му е фиксиран върху гранулите в малката ми, трепереща ръка. Показва се кафяв език, който след 2 секунди топло ме близва и гранулите изчезват. Не мога да повярвам! Току що съм имала съвсем реален контакт с жираф. Като хипнотизирана съм. Тичам от единия край на платформата до другия и подлагам с готовност пълна с храна ръка. Още десетки ръце около мен се протягат и всеки иска да ги храни и да бъде близнат. Хората се снимат, смеят, възхищават, викат.

Следващия етап в храненето на жирафите включва подаване на гранулата с уста. По време на лекцията са ни обяснили, че слюнката им не само, че не е опасна, но дори е и лековита. Първо си мисля, че няма как да го направя. Слав обаче хич не се и колебае и като виждам пищната целувка между него и жирафа и аз се надъхвам.

Жирафът е срещу мен и ме гледа очаквателно. Затварям очи и полагам на устните си гранула. Усещам мокрота и език, който минава през половината ми лице. Започвам да се смея и да се бърша. Задава се друг жираф. Доста по-спокойно пробвам същия трик и с него. Оооооо…. Такава нежност и такава фина целувка ни се получава! Много по-деликатен и сензитивен е този жираф. Храненето продължава още дълго. Не искаме да свършва.

После цял ден не можем да свалим размазаните усмивки от лицата си.

Към разказите за масаите

За транспорта в Африка

На сафари в Африка

Премеждия и размисли в Африка

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.