One girl finds…twins

Първата година

С бебетата Йоан и Габриела се прибираме от болницата през един хладен, но слънчев януарски ден. Правим си десетки нахилени снимки в залата за изписване, на които без усилие могат да се преброят всички зъби в устата ми. Със Слав сме горди и щастливи родители на близнаци. Животът е прекрасен.

Натоварваме двата дребнички вързопа в колата, като единият от тях изненадващо започва да плаче и не спира през целия път. Прибираме се, разтоварваме ги на дивана и ги гледаме стреснато. Започваме да поизтрезняваме от радостното опиянение, в което сме изпаднали. А сега? Какво ще правим с двете новодошли бебета? Как ще се грижим за тях, кой ще ни казва какво искат и как точно ще се случва съвместният ни живот?

За щастие, към наплашения ни екип се присъединява силна бойна единица в лицето на майката на Слав, която с извънземни сили успява да ни предпази от полудяване и тежка депресия, като обгрижва нас и бебетата.

Началото

Да си призная, нямам съвсем ясни спомени от първите 3 месеца на Йоан и Габриела. Прекарвам ги в полубудно състояние. Понеже е зима и навън така или иначе е мрачно, тотално губя представа кога е ден и кога е нощ. Все едно съм влязла в тъмна пещера и там си живея. Околният свят изчезва и на моменти съм убедена, че никога не е съществувал. Грижата ми за себе си се свежда до измиване на зъбите веднъж дневно (не винаги) и смяна на една развлечена тениска с друга, по която няма ако или повърнато мляко.

Торбичките под очите ми стигат до бузите, тъй като ми се събират 2 до 3 часа сън на денонощие. Бебешкият плач е почти непрекъснат. Като се укроти едното бебе, напълно в реда на нещата е другото да се събуди от 13 минутната си дрямка и да се активира с нови сили. В редките моменти в които никой, в тово число и моя милост, не плаче, аз, Слав и майка му изпитваме известна доза неловкост, понеже сме позабравили що е то тишина и редно ли е да я има.

Имам си нова най-близка приятелка и това е помпата за кърма. Тя виси на гърдите ми през 2 часа и половина, ден и нощ. Първо стартирам с ръчна помпа, но след това се ъпгрейдвам на механична, за да може поне ръката ми да отпочива периодично. Цедя кърма, замразявам, размразявам, надписвам, топля, разливам, всичко лепне, храня. Задрямвам, някой плаче. Гушкам, успокоявам, потича мляко, цедя, замразявам.

Козичката

Много неща може да не помня ясно, но първата нощ я помня. Бебетата заспиват в кошарата до нас и със Слав решаваме, че и ние ще спим. Хахаха! Оказва се, че някои новородени бебета са доста шумни, дори когато спят. Затварям очи и веднага след това се облещвам. От кошарата започват да се чуват странни звуци, наподобяващи нещо средно между блееща козичка и грухтящо прасенце. Скачам изплашена, но то бебето хем издава ужасяващи звуци, хем спи.

Било нормално, ни казва после педиатърът. За няколко месеца щяло да мине. Към пещерната ни компания добавяме и блееща нощна козичка.

Други нощни изживявания

Нощите са свързано с регулярно хранене на бебета. Със Слав се провъзгласяваме за господарите на шишетата, тъй като бебетата така и не засукват. След няколко безсънни нощи, нивото ни на концентрация обаче спада драстично.

В ролята си на организатор на процеса по хранене и мастър шеф, примъквам бебетата в леглото. Едното ще храня аз, другото настанявам до Слав. Връчвам му пълно шише с мляко, което той взима с готовност. Веднага след това заспива и в просъница започва да движи бутилката в предполагаемата посока към лицето на бебето, така че евентуално шишето да пропадне в отворена устичка. Аз вземам ръката му и я местя, защото биберонът попада или в очите, или под брадичката на бебето. Друг пък директно се забива във възглавницата. Намествам ръката му, но не бива да се разсейвам, защото всеки момент може да я отпусне. В такъв случай се изисква незабавна реакция от моя страна, за да я върна в малката уста, преди да нададе вой.

Когато среднощната закуска приключи, в продължение на 10 минути обикалям из стаята, залитайки от умора, за да чуя така заветното оригване, чиято важност, признавам си, дълбоко съм подценявала в немайчинския си период. То това оригването е голяма работа, направо животоспасяваща. Не чуя ли оригване, изпадам в луда паника, че бебето може да повърне, да се задуши и аз нищо да не разбера, понеже ще съм заспала. Бебетата се оригват и заспиват, а аз спокойно се насочвам към моята приятелка помпата, защото гърдите ми ще експлоадират всеки момент.

Е, вече не ми остава нищо друго освен ведро да се насладя на оставащия час и половина до следващото хранене.

Почти навън

Във всички книги и статии, с които съм се запознала, пише, че новородените трябва да дишат свеж въздух, но в никакъв случай да не се извеждат навън на минусови температури. Решаваме първото им извеждане да е на балкона. Опаковаме ги с 4 ката дрехи, увиваме ги с дебели вълнени пелени и напъхваме половината им лица в шапки с картинки на москвичи.

Случаен минувач през апартамента ни в този момент не би се обзаложил със сигурност дали пред себе си вижда бебета или добре пакетирани торби с багаж, които ще пращаме по автобуса. Мятаме по едно палто, аз за всеки случай се загръщам и с шал. Досущ го докарваме на някое соц семейство от миналото, като се вземат предвид и поочуканите кооперацийки на заден план.

Изнасяме победоносно бебетата на терасата, като си представяме колко очаровани ще останат те. Часът е някъде между 2 и 4 следобед. На мен ми става топло, хм, май не е толкова студено. Като по команда започва рев в моите ръце и в тези на Слав. По-скоро са крясъци, на които и маймуна-викач би завидяла и веднага би се преселила по нашите географски ширини, за да почерпи от този талант. Със сигурност събуждаме къде що има човек, отпуснал се в сладка следобедна дрямка в квартала.

Майката на Слав ни щраква една бърза снимка, за да увековечим тоз паметен момент и се прибираме посърнали и изнервени след прекараната минута навън.

Вероятно плачът е бил от претопляне.

Стайлинг

Нашите бебета изобщо не обичат процедурата по обличане. Напротив, наказват с рев всеки, плувнал в напрегната пот смелчага, дръзнал да ги мята насам натам в опит да ги облече. Въобще не ги интересува, че майка им е виждала по филми и списания сладки малки създания с дрешки, решени в пастелни тонове. Представата ми как бебетата нежно ще гукат на ухото ми, докато аз търпеливо и с усмивка на уста им обличам красиви дрешки, няма общо с реалността.

Стайлингът на Йоан и Габриела през първите месеци е покъртителен. Оказва се, че нямаме никакво време и нерви да им избираме подходящи дрехи, а им навличаме онова, което първо ни се изпречи в скрина с бебешки неща, без оглед на материя, цвят и размер. Понякога Йоан е изтипосан в цикламен гащеризон или бледорозово боди, а Габи в строго тъмно синьо екипче за спане, което й е огромно.

Най-често и двамата приличат на току що наконтили се гости на тематично парти „Как бихте се облекли, ако бяхте паун?“. Едно от техните предложения за такъв стайлинг е: жълти плюшени ританки с елегантно нахлузени отгоре им червени чорапи на бели точки. Този ансамбъл хармонира прекрасно с електриково зелена жилетка и ярко розов лигавник за разкош.

Сама, но не съвсем

След първия месец обитателите на нашата пещера рязко намаляват. Майката на Слав си заминава, а той тръгва на работа. Ето ме на̀— въоръжена с шишета, храна, памперси, люлеещи се шезлонги, биберони, одеялца за гушкане и две бебета.

Най-трудно е, когато и двамата плачат заедно. Често подобна ситуация ескалира подобаващо, защото те се нахъсват и надплакват един друг. В най-лошия вариант плачещите ставаме трима. Има и случаи, в които Йоан, понеже е извънредно гръмогласен, узурпира позицията на водещ вокал. Габи млъква и го гледа с възхищение, а очарованият й поглед говори: “Ех, как бих искала и аз да мога като него!

Първоначално ме плаши и едновременното хранене на бебетата. Не си представям чисто физически как жонглирам с тях и с две шишета. Да, обаче аз съм гениална и намирам различни работещи решения за всичко. Смея да твърдя, че надминавам и най-смелите си очаквания в тази област. До такава степен развивам изкуството на едновременното хранене, че бих могла да напиша дисертация по темата.

Първите дни, като всеки лаик, държа бутилката на едното бебе, полегнало в шезлонга, докато другото бебе е в мен и се храни от шише, подпряно на брадичката ми. В последствие делегирам правата за хранене на различни други обитатели на дома ни — плюшения бял едряга от Big Hero 6, който ние кръстихме Пенчо, зеления женски бухал — Бухлата; възглавницата за кърмене, която не кръстих и още ми е гузно, защото тя много ми съдейства, макар и не чрез оригиналното си предназначение. Всеки от тези самоотвержени помощници придържа по някакъв собствен начин бутилката на едното бебе, докато аз храня другото.

На вашето внимание — близнаци

Да си призная, никога не съм се заглеждала по бебешки колички, когато съм навън. Нито пък съм обръщала внимание на двойни колички с близнаци. Изглежда много хора не са като мен.

Да разхождаш близнаци в София е почти като да си съдържател на атракционен парк. Всеки ден по време на разходка, хората се спират и им се радват, приказват им, поздравяват ме, благославят ни, пожелават ни здраве, щастие и сила. Говоря за всякакви, най-различни хора. Дядото, който храни гълъбите в парка Заимов, продавачката от плод и зеленчука, забързаната група млади хора, отиващи на обяд, изрусената тийнейджърка с тежък черен грим , малките деца, възкликващи екзалтирано: “Две бебета!”, бабата, която продава розови домати на улицата, колоездачът, който пожелала на Слав още една двойка близнаци, случайни жени и мъже — всички те се радват на нашите бебета.

В началото се чувствам малко неловко, че Йоан и Габи обират толкова овации и събуждат спонтанно умиление у напълно непознати хора. После свиквам и ми става хубаво и горделиво. Като видя насреща си човек, чиято усмивка се разлива по лицето му, щом ни зърне, знам, че предстои кратка и хубава среща.

Слънце

След третия месец бебетата и ние изведнъж излизаме от пещерата и започваме да се виждаме и да се откриваме. Вече не е мрачно и тъмно.

Когато стават на 6 месеца лятото буквално и преносно нахлува с бясна скорост в дома ни. Малките вързопчета вече са малки човечета, които се смеят, докосват и прегръщат. Имаме си чудесни летни вечери навън, в които ние пием вино, а те спят в количката. Вече познават вкуса на морската вода и този на пясъка. А, и на един жълт фас, намерен на плажа.

Месеците се изнизват неусетно, макар и някои дни да ми се виждат безкрайни и да съм сигурна, че точно ей сега ще полудея. Има вечери, в които Слав се прибира, а аз напълно отказвам да си комуникираме, защото ми е много по-важно да си сипя чаша вино и да я изпия в тишина.

Но през повечето време всичко си е супер и малките ни човечета се променят всеки ден. Имат си собствени особености и характер.

Йоан има гъдел навсякъде и със смеха си оглася цялата къща. Габи, като чуе музика, започва да се клати и да танцува. Сутрин в продължение на половин час ги слушам как се смеят в тяхната стая и си приказват разни там бебешки неща от леглата. Пълзят из къщата и бутат важно столовете из кухнята, изправени на краката си. Могат да гледат как върти пералнята в продължение на половин час и после да тупат с ръце по един празен кашон още половин. Йоан си има меч, с който кръстосва победоносно, а Габи не понася чорапи и на секундата ги разкарва от малките си крачета. Всяка минута им е запълнена, не искат да почиват. Прекалено много имат за откривателстване.

А ние със Слав само гледаме и се дивим на всичко, което се случва. И когато вечер сме грохнали от умора, все си казваме какво голямо щастие си имаме. Два чифта очи, които ни гледат влюбено: едните — сини, другите — маслинки. Два детски смяха ни разтапят: единият — звънче, другият — силен и заразителен. Два чифта ръчички ни прегръщат: едните — по-едри, момчешки, другите — още по бебешки пухкави, момичешки.

Йоан и Габриела навършват една година на 24 декември 2018 г. Родиха се на Бъдни вечер, ей така за изненада на всички.

Приключенията тепърва започват. Чукат на вратата. Ще отварям.