Будителите не умират

Има хора, които променят живота ти, без да се опитват да го направят и без да го осъзнават.

На 23 октомври 2013 г. Кристиан Таков успя в рамките на няколко минути да направи това с моя. С кратка реч, за да не използвам силната дума проповед, този човек вкара смисъл в понятията студент и университет, след четири години прекарани в Софийски, които не успяха да го направят.

За мен той е голямата причина да открия смисъл в това да бъда Ранобуден студент и да се запозная с хора, с които се надявам да остана приятел за цял живот.

Хора като него показаха на нас, наивните и неопитни младежи, че ако отвратените мълчат, отвратителните ще продължават да властват. Но и че актът на протест сам по себе си е безсмислен, ако не е съчетан с “просветителска” дейност и промяна на средата, в която живеем. И ни убедиха, че тази задача скоро ще тежи на плещите на децата на прехода.

С изказа си, който мнозина нежелаещи да вникнат в думите бъркаха за снобизъм, сякаш опитваше да ни покаже, че промяната не минава през създаването на елитарни общности от еднакви хора, заклеймяващи несъгласните с тях като прости и низши. А че лидерството означава да обединиш различни хора около една обща идея, за която си струва да се борят.

Искаше ми се да му направя портрет, защото безкрайно умен приятел ме е учил, че очите са прозорец към душата. И обичам да запечатвам в кадър душите на чистите хора. За жалост успях да го снимам само веднъж, но пък днес се върнах към горната снимка от представянето на идеята за приватизация на държавното обвинение и открих, че без да подозирам в нея има три неща, които май го описват прекрасно — сърце, обич и вяра.

Със сигурност е най-възпитаният и изтънчен радикал, с който живота ме е сблъсквал. И винаги ще ме е яд, че не получи шанса да превърне идеите си в реалност. За последен път го видях на интервю с Люба Кулезич преди месец. Изнемощял, но достолепен, мъдър и твърдо стоящ зад това, в което вярва.

Ще ми се да вярвам, че във всяка трагедия има поука. И връщайки се към онова последно интервю си казвам, че борбата за човещина и правда се води до смърт. А достойните не се отказват, независимо дали ще ги достигне след година или десет.

Защото както каза доцентът злото не може да бъде изкоренено, но може да бъде ограничавано.

Когато в края на 2013 г. почина близкия му приятел и емблематичен преподавател в Юридическия факултет Теодор Пиперков, Таков написа:

“Вчера Ранобудните студенти са поискали от Ректора да спуснат черното знаме на Университета в памет на Тео Пиперков.

Черното знаме се спуска само при смърт на професор.

Ректорът е отказал. Трябвало е да откаже.

Ранобудните студенти въпреки това са спуснали черното знаме. Длъжни са били да не се подчинят.

Редът трябва да се спазва. И да се нарушава за екстраординерните. А всеки — да свърши своята част от работата.”

Когато се събудих и прочетох тъжната новинаосъзнах, че вече няма да ни вдъхновява с интервюта, речи и лекции. Единствено успях да му оставя две цветя и една вече ръждясала жълта значка с юмрук по средата. Последната ми. Защото именно той я напълни със смисъл преди четири години.

Днес черното знаме беше спуснато в памет на човек, отдавна надраснал академичната си титла и превърнал се в символ не само на Юридическия факултет, а и на Университета. Ректор и ръководство измениха правилника, за да почетат преподавател и ментор, оставил неизлечима следа зад себе си.

Кристиан Таков е способен да те накара да се усмихваш заради черно знаме. Защото е променил нещо с начина, по който е живял. Будители като него не умират, просто ни оставят пример и посока. За нас остава да ги следваме.

Show your support

Clapping shows how much you appreciated Петър Хаджиколев’s story.