Дунав Ултра

Някъде в началото на юни Недко ми писа… и не ми отне много докато му върна съгласие. На него пък не му отне много повече докато ни запише официално. И ето — първият екип от двама души, качен на сайта им — аз и Недко.

Плановете

Обещах си да тренирам. Недко също. Обещах си да напиша подробен план, по който да се движим. Да осигуря съпътстващ автомобил. Недко тренира, а аз…. аз пих бира.

“Няма план непрее…цакан” — както се казва, та и моят така. Трябваше скоро след записването да съм направил подробен почасов план за придвижването ни от Видин до Дуранкулак — къде ще се почива малко, къде много, къде изобщо. Трябваше и да си пооправя хранителния режим, да се хвана и да потренирам малко, за да вляза във форма.

Много неща “трябваше”, но нито едно от тях не се случи. Или поне не навреме.

Реалността

Недко поне тренира! Три месеца тренировки, подходяща храна и 11 кила свалено телесно тегло. А аз? Единственото нещо, което правех редовно до преди самото събитие, беше да пия бира. И то преди лягане, предимно.

Едва няколко дни преди Дунав ултра все пак седнах зад картата и денивелационния профил и съставих план за придвижване по маршрута — нещо като програма-минимум, която трябва да спазваме, за да сколасаме да стигнем за 48 часа до финала. Всяка минута изоставане от тази програма щеше да означава по-малък шанс за успех.


Програмата

Без редакции, ето така изглеждаше първоначалният план, в случай че на някой му е интересен:

Ден 1
08:00 — старт от Видин, предполагам че до Добри дол (до където сме с полицейски ескорт) ще караме с около 20 км/ч, т.е. около час и половина.
09:30 — отбиваме се от главния път (Видин — Брусарци) около 35-ти километър (км35) в посока Лом, до където е почти равно — още 20 км. Правим почивка около 10:00 на най-високата точка в посока Лом (км49) — кратка, с леко прихапване.
10:30 — трябва да сме в Лом (км55). Не спираме за почивка, защото ни чака едно от малкото кофти изкачвания по маршрута — 4км/130м катерене, включително и по павета. Следва спускане с второ (кратко и по-леко) изкачване до с. Ковачица, след което още спускане до разклона за Горни и Долни Цибър и още едно сериозно катерене — 4км/130м, след което спираме за втора кратка почивка (км84).
13:00 — пристигаме в Козлодуй, в края на града, до кораба “Радецки” и паметника на Христо Ботев (км100) — втори чекпойнт по маршрута (след първия, крепостта “Баба Вида” във Видин). Освен селфито, ядем по един омлет със сиренье и правим малко по-сериозна почивка, надяваме се — заслужена.
13:30 — продължаваме в посока Оряхово (км135), до където няма фрапиращи изкачвания. Не спираме в града, а директно се отдаваме на следващия ключов баир по пътя ни — излизането от Оряхово към Лесковец — 5км/100м катерене. Твърде вероятно е в Лесковец да има подкрепителен пункт, организиран от местните, така че предвиждаме и за там една почивка (км143).
16:00 — най-късно тогава трябва да сме тръгнали към следващото тежко катерене — с. Остров (4км/180м), от където направо летим до Сомовит (преди Никопол, км231). Спираме само в с. Гиген (км195) за селфи с някакви развалини. Над Сомовит (км236) правим кратка почивка, тъй като след краткото спускане до Никопол следва още един як баир.
19:30 — минаваме през Никопол (км244) и с усмивки атакуваме баира (13км/210м). Летим ниско над асфалта до Белене (км280), където е следващият чекпойнт. След кратка селфи-пауза продължаваме с равно и кратко катерене до Свищов, където правим сериозна почивка с нормална храна.
23:00 — горе-долу тогава трябва да сме се наяли и това ще е моментът, в който трябва да преценим дали да продължим към Русе или не. Съвсем наблизо след града (км307) има удачно място за палатки, най-вероятно ще останем там за нощувка. Всеки допълнителен километър ще се счита за бонус, графикът продължава от тук.
Ден 2
07:00 — вече сме закусили и е време пак да яхнем педалите. Започваме деня (най-вероятно) с каране до Ценово (км342), или общо 35км с леки изкачвания и спускания. Сиреч до към 09:00 трябва да подкараме следващия голям баир — изкачването в посока главния път Търново-Русе, съставено от едно по-дълго катерене (6км/220м) и едно по-късо (4км/100м). След пресичането на главния път има още едно малко катерене (2км/70м), което ще ни закара до Две могили, където ще направим кратка почивка.
13:00 — след яростно спускане и тук-таме по някой баир, пристигаме в Русе и следващия чекпойнт (км399). Следва голяма почивка с нормален обяд, току-виж и някоя кръчма сме спретнали. Не прекаляваме с бирата, щото иначе в жегата ще рИвем! 
14:00 — потегляме не накъде да е, а към Тутракан. Очакват ни 57км равно, които ще бъдат и един не-лош начин да изгорим русенските бира и кебапчета.
16:30 — пристигаме не къде да е, а в Тутракан (км458), където също ще ни се наложи да му ударим по едно селфи. Продължаваме към Силистра.
19:30 — след кратко изкачване след не кое да е, а Тутракан, и след няколко дерета с по -/+50м денивелация, излизаме на последния баир преди Сребърна (км499). Следва леко спускане и малък баир преди Айдемир, общо 22км до Силистра (км520).
21:00 — правим си селфи с танк! Не че не може танкът да си направи селфи с нас, ама не ще. Щем или не щем, продължаваме към Добрич. Остават ни 160км, които трябва да се изтормозим до 08:00 сутринта.
22:00 — след почивка в Силистра (вечеряме с нормална храна, а комарите вечерят с нас), потегляме. Първото ни катерене (8км/120м) ни върви по границата, след което има спускане до Богорово (км537) и още едно, по-сериозно катерене (4км/140м). След него се отдаваме на нощно лекобаиресто напиняне по стабилно катерене (46км/100м) до любимото село на всички колоездачи — Карапелит (км587).
02:30 — правим, струваме, трябва да сме у Карапелит. Минаваме транзит и задължително с колата, щото иначе — лошо. Следват две спускания с едно катерене посредата (7км/120м) докато не видим дясно на борд Добрич (км609). 
04:00 — трябва да сме подминали Добрич и да тръгнем по последните катерения преди Генерал Колево (км624). Остават ни 60км предимно надолу, които трябва да минем за 3 часа.
08:00 — Дуранкулак. БИРА!!!!!

Дали и колко сме я спазвали — след малко.

Isostar и други провизии

Всеки, който е карал продължително време (от 5–6 часа нагоре) би следвало да е забелязал, че само на вода не е добре — губиш соли, в следствие на което се и обезводняваш. Благодарение на Теко от AllMountain се уредихме с изотоници, барчета и гелове (които така и не употребихме). От него взех и светлини, помпа и резервни гуми — в крайна сметка българските пътища ги знаем на какво дередже са.

Понеже на някои от вас би им било интересно, избраното обурудване беше:

  • фар Lezyne Power Drive 1100XL (1100lm);
  • стоп Lezyne Zecto Drive Max (250lm);
  • помпа Lezyne HP Road Drive.

Съпътстващ автомобил

Не беше трудно да навия Любо да ни следва със Субаруто :) и съм му изключително благодарен за което. Без съпътстващ автомобил по-добре не за 48 часа, а направо за 5 дни да се бяхме пуснали. В колата се возеше основният багаж — палатки и бивачна екипировка, газов котлон, посуда, прибори, яйца, сирене и други вкусотийки, резервни гуми, верига, голяма помпа, 5-литрови туби с вода и предварително разбъркан изотоник и какви ли не други глупости.


Старт

Преди самия старт, на предния ден, имаше записване — подписване на декларации, представяне на застраховки и връчване на стартови пакети. Явно имаше някаква мистериозна грешка с оразмеряването на джърситата — че съм “голям” човек — голям съм, но 2XL ми стоеше като корсет и закопчаването на ципа клонеше към невъзможно.

Успях да вляза в него, все пак, и в ранната петъчна утрин се озовахме на Стамбол капия. Следваха отегчителни “речи” от организаторите и видинския кмет, след което и един своеобразен кратък цирк — “тук ще тръгнем дружно, да ни снима дрона, после ей там слизаме, защото площадът е изкъртен заради ремонт”. Страхотно. И още по-страхотно — на три поредни кръстовища групата беше спирана, за да ни настигне ходещият пеша кмет и да се снимаме с него. Поне едно колело да му бяха дали…

КАТ

На теория, трябваше до Добри дол да караме с две патрулки — по една пред и зад групата, с цел по-безопасно придвижване. На практика, пътво — патрулките не бяха толкова мислещи за общото темпо, колкото за подсигуряване на подходящи гледни точки за фотографите в тях, правеха страхотни “ластици” и периодично отбиваха за пропускане на колоната автомобили зад нас. Пълна скръб.

Как да е, оцеляхме до Добри дол (село, чието име Борис Бегъмов така и не научи как се произнася), след което село единствено радостта от липсата на неадекватни патрулки успяваше да ни крепи измежду многобройните дупки по разпадащия се асфалт.

Ден първи

Отвратителният асфалт продължи от Добри дол до Орсоя. От там до Лом направо не усетихме пътя, а до Козлодуй най-тегави бяха паветата на излизането от Лом към Ковачица. След Ковачица имаше грапав асфалт, но в сравнение с дупките от преди това, той си беше направо бял кахър.

Паркът около Ботевия мемориал и Радецки е страхотен! Именно в него спряхме за по един омлет и презареждане. Насладихме се и на сянката, която едва десетина километра след това вече толкова много ни липсваше… До Оряхово ни мореше типичната северозападна жега, която не питаше дали пиеш вода, изотоник или ракия — изцеждаше всяка капка течност от тялото ти.

Не зная Недко как се е чувствал в тоя участък, но аз живнах едва в Лесковец — където не се сдържах и цопнах туловището си в коритото на интересно изрисуваната селска чешма. Имах чувството, че 8 часа сън, инжекция адреналин и шепа амфети не биха ми повлияли толкова съживяващо, колкото тая студена вода!

В следващото село (Остров) бяхме посрещнати с баница от кметицата — за подсилване преди най-тежкото катерене по маршрута на Дунав ултра. В края на това катерене Недко спука първата си гума — за късмет на румънеца, чийто обтегач “ремонтирах” докато Недко лепи. Изкарах си бира, която така и не е стигнала все още до мен.

Малко след това стигнахме и до Гиген, където намъкнахме жилетките и сложихме светлините. Умората се усещаше, а и асфалтът преди Никопол не беше от най-чудесните — тамън събрахме група и се оказа, че карането в пелетон се оказа практически невъзможно поради произволно пръснатите дупки по пътя.

В Никопол седнахме в местно заведение за непредвидена вечеря. Вече изоставахме доста от графика, но когато тялото ти остане без енергия, няма как. След хапването успяхме да стигнем до Белене — по все така отвратителен грапав асфалт с дупки, без да пуснем спирачките по спусканията и постоянно криволичейки.

В крайна сметка, още преди да стигнем площадката на несбъднатия АЕЦ “Белене”, опънахме палатките. Вече беше 02:30 през нощта, а по план трябваше в 23:00 да сме в Свищов…

Ден втори

Макар и след само три часа сън, към 06:15 успяхме да тръгнем към Свищов. До там бяхме в режим “събуждане”, щракнахме се с църквата, оставихме си светлините и жилетките в съпътстващата кола и продължихме. И щото ни е малко карането по маршрута, на Новград се объркахме и тръгнахме по главния път за Ценово. За наша радост, организаторите ни следяха по GPS-а и ни се обадиха да ни кажат, че не сме по правилния маршрут. Върнахме се обратно и продължихме през Беляново и Белцов, но не е като да не врътнахме бонус 10–15 километра.

От Ценово до Обретеник се отдадохме на псувни. Адската жега и най-грапавият асфалт на света ни поизпиха силите, или поне на Недко — от Две могили към Русе толкова издъхна, че в Басарбово чак ми се скара задето съм държал много бързо темпо. Давай, Недко, ти водиш!

И така Недко поведе. Минахме Русе, спряхме за кратка почивка и аз вече тотално се бях отказал от идеята за 48-те часа — бяхме с поне 3 часа зад графика и наваксването изглеждаше невъзможно. Единствените ми скрити козове бяха в поотпуснатия план за нощното каране, но в текущото ни състояние не виждах как бихме могли да се възползваме.

Не щеш ли, малко след Нова Черна заварихме не кой да е, а врачанско-видинската група, които сменяха гума пред една кръчма!

“Сега е шансът ни, Недко — или хващаме тяхното темпо до морето, или опъваме бивака на Силистра и караме и третия ден”

Недко се нави. Не изглеждаше безкрайно въодушевен и до Тутракан се оплака, че изостава, но се постарах да не му оставям кой знае какво право на избор. В Тутракан, ако не друго, поне покрещяхме — едно мощно северозападно “СКУБАНЬЕ!!!!” и кой откъде е. На мен темпото на врачаните ми беше повече от идеално, а и вече бях опознал достатъчно карането на Недко — и Евтим (капитанът на пустиняците) се усещаше кога да забавим за събиране на групата, и аз на моменти подсказвах. В крайна сметка се стиковахме чудесно, менкахме се за водещата позиция и като шевни машини извъртяхме разстоянието до Силистра.

Снимки с танк и омлет. Така ще го запомня тоя град.

Бяхме свили изоставането от графика до малко повече от час и бяхме в страхотна форма — това възобнови на 100% надеждите ми за успешен финал под 48 часа. Следваха и някои уговорки с другия отбор — от тук натам най-важното беше да се движим заедно и да почиваме често и за кратко. Условия, които горе-долу спазвахме.

Докато не запраска пороен дъжд точно когато стигнахме Средище. Изпокрихме се кой под чадър, кой в кола… и от тук, горе-долу, моите крака започнаха да се схващат. Минута без въртене и се вцепеняваха — състояние, от което единственият изход беше с адски болки да продължа да въртя. И така до следващата почивка.

Бавно, но славно, доста мокро… но сколасахме до Добрич. Усещаше се краят на нощта, най-вече по халюцинациите — малкото сън и многото умора водеха до най-разнообразни (д)ефекти, които мозъкът ми виждаше, но за които реалният свят не беше и чувал.

От тия последни 100–120 километра най-много спомени са ми останали от околовръстното на Добрич — където бяха и най-многото дупки. Пълен ужас. Колите бяха по-бавни от нас.

От пътя през Генерал Тошево спомени почти нямам. Тежка предавка, цялата ми тежест върху педалите и газ до дупка. Помня само двете съпътстващи коли, каращи зад нас, както и спирането на табелата на Кардам за снимка. И това, че от там до Дуранкулак са 37 километра — това го помня най-добре.

Тия 37 километра бяха адски дълги. В началото имаше дълъг участък с много дупки, почти в края на който Недко успя да скочи яростно в една от тях и да спука гума. Спрях при него, врачаните му дадоха гума и помпа (ние най-оптимистично возехме всичко в колата, а тя беше избързала напред точно когато не трябваше) и му предложих помощ. Той знаеше колко зле са ми краката и ме отпрати да кретам напред — щял да ме настигне. Много се чудех какво да направя, но спирайки дори за минута, рискувах краката ми съвсем да откажат.

Напредвах леко и преди всеки завой по пътя се оглеждах назад за Недко — нямаше го. Обмислях връщане назад, но не знаех колко ще ми стигнат силите. Бих върнал и колата да го потърсят, но нямах телефон — беше в същата тази кола, оставен да се зарежда.

Епичният финал

След може би най-бавните ми 37 километра по целия маршрут, в далечината се видя Дуранкулак — табелата, хората, колите, викове, крясъци… Стъпих като за последно на педалите и единственото, което имах сили да кажа на самия финал беше:

Някой с телефон да погледне тракерите и да ми каже къде е Недко!!

Няма 5 километра. Идваше. Сърцето ми прескочи един-два пъти и се проснах на земята успокоен, че все пак и Недко ще финишира. Точно десет минути след мен и той пресече финала — със сменена гума, но строшено кормило! Герой! 47 часа и 41 минути след старта, екипът ни успешно финишира!!!


Равносметка

Не изпих нито една бира в Дуранкулак, за което съжалявам. Но за сметка на това следващите няколко нощи спах по над 10 часа — нещо безкрайно нетипично за мен.

Колкото и клиширано да звучи това, за мен това издание на Дунав ултра заслужи името си “Teamwork” — ако с Недко и четиримата пустиняци не бяхме действали като един екип, те сигурно щяха да финишират в рамките на 48-те часа, но ние нямахме никакви шансове.

Бирените ми тренировки и наднорменото тегло също се оказаха изненадващо не-фатални — само в най-голямата жега и по най-стръмните баири усещах излишните килограми, но цялостно бях в доста добра форма, предвид това че преди старта бях близо 115 кг.

И в крайна сметка, това каране беше едно незабравимо приключение, по време на което се създаваха приятелства, посещаваха се непознати места и се откриваха незнайни черти в характерите на съотборници. Някои неща ние научихме от местните, други местните научиха от нас. Смяхме се заедно, снимахме се и продължавахме по пътя си. Достигахме граници, единствено за да видим следващите такива. Губехме се, намирахме се, помагахме си и никой с никого не се състезаваше — освен с часовника и болката.