Как може наистина да се предотвартят случаи като този с благоевградското училище?

Публикацията в социалните мрежи на Девето основно училище в Благоевград на 28 юни предизвика сериозни реакции в българското общество, след като в поста директно се споменава, че не се записват деца от ромския етнос. Каквито и причини да бяха посочени от директорката на провинилата се институция, те са невалидни преди всичко по отношение на човешките права и заради явната дискриминация в публикацията. Няма да се спирам подробно на реакциите, но си запазвам правото да се съмнявам в мерките и решенията, които предлага най-яркият представител на “другото лице на прехода”, а именно ЦМЕДТ “Амалипе”. Организацията в много случаи предлага неефективни решения (а понякога въобще не предлага алтернатива), продиктувани единствено от амбицията им да монополизират съвсем гражданския сектор. Напомням, че един от основните мотиви за отказа на директорката е именно чл. 99 от Закона за предучилищното и училищното образование, за който въпросната организация не пропуска възможност да се похвали, че е вкаран като текст в закона благодарение на съвместното им лобиране с още 260 организации. Факт е обаче, че те са единствената известна на мен организация, която първа предложи решение на проблема. Но да започнем първо с поставянето на проблема.

ПРОБЛЕМЪТ

Случаят с Девето основно училище в Благоевград разкри няколко проблема, които могат да се задълбочат в бъдеще, ако приемем, че за все повече деца българският език вече ще е втори (деца на мигранти например).

Първият проблем е т.нар. “вторична сегрегация”, при която неромски родители отписват децата си от училища, в които има “по-голям брой ромски ученици”, макар че броят им рядко надвишава 15–20% от общия брой на учениците.

Опитът за разрешаване на проблема създава друг проблем. Той е скрит в чл. 99, т. 1 от Закона за предучилищното и училищното образование (в сила от 2016 г.), според който “когато в един и същи клас са записани ученици с различна етническа принадлежност, не се допуска обособяването им в паралелки въз основа на етническата им принадлежност” (текстовете не се отнасят до т.нар. селски училища и детски градини, в които по обективни демографски причини се обучават деца само от един етнос, както и до сегрегираните училища в градовете, тъй като в тях също се обучават ученици само от един етнос). Водени от този “благороден принцип”, директори като на въпросното училище в Благоевград решават проблема по собствена инициатива — записват не повече от две-три ромски деца в паралелка, за да не се превърнат в “сегрегирано училище и да бъдат закрити”. Общините, които също са длъжни за равномерното разпределяне на ромските деца, остават пасивни и позволяват струпването им в едно и също учебно заведение вероятно защото е много по-лесно.

Може би най-наивното обяснение е, че и в двата случая говорим по-скоро за дискриминация от страна на общините и училищата, отколкото за пасивност. Като включим към тази хипотеза и фактът, че самото Министерство на образованието и науката също престъпва въпросния член от Закона, може би предположението става малко по-солидно.

РЕШЕНИЯТА НА “АМАЛИПЕ”

Както вече няколко пъти споменах, често се случва да се появяват проблеми, а решенията за тях да се представят като изключително сложни и почти винаги вниманието умело се насочва в посока, удобна за този, който предлага алтернативата. Струва ми се, че и в случая с предложенията на “Амалипе” общественият казус поема към желаната от тях посока.

“Амалипе” подкрепя “обединяването на училища в селата”, което всъщност означава, че децата ще прекарват там много повече години — до 10-ти клас, като най-голямото достойнство на полученото образование вероятно ще бъде единствено знанието, че имаш диплома за завършено образование.

От организацията са “категорично против сегрегираните училища в градовете да се превръщат в обединени (до 10-и клас)”, което не звучи лошо на пръв поглед.

Една от най-сериозните мерки, които “Амалипе” предлага, е “да се въведе ограничение за годините, в които едно дете може да прекара в сегрегирано училище”. На практика това би могло да се осъществи, като “сегрегираните училища се превърнат от основни в начални”. Предложеното решение обаче е притеснително най-вече защото в началното образование се полагат основите на познанието. Пропуските в този етап се наваксват трудно, а често във въпросните училища децата не овладяват дори и минимума необходими познания за началния етап от образованието си (аз лично съм работил с дете, което не знаеше да чете, но стигна до 6-ти клас, защото, обърнете внимание, в противен случай детето щяло да отпадне). Напълно е възможно осъществяването на тази мярка да доведе до още по-голямо неравенство между учениците от различни етноси. Най-парадоксалното е, че самата организация (заедно с още няколко) също признава този факт в Гражданския доклад за изпълнение на Националната стратегия за интеграция на ромите в Република България. На стр. 46–47 е отбелязано например, че в сегрегираните училища “качеството на образование е значително по-ниско, броят на отпадналите е по-висок, а броят на учениците, продължаващи образованието си, е незначителен”. Остава въпросът защо от организацията си мислят, че трансформирането на тези училища в начални ще доведе до някаква промяна в изброените области.

Сред другите решения (пак от доклада) са: “подобряване на качеството на образование с фокус към интеркултурното образование, както и стимулиране на общи извънучебни дейности с училища, които са предимно с български ученици, необходимост от постоянна подкрепяща програма за училища, които интегрират ромски ученици (“от една страна, по-високо качество на преподаване, а от друга, добре предложени извънучебни дейности с интегративен характер”), нужда от нова национална стратегия, насочена не към етносите и към лицата в неравностойно положение, а към мнозинството, за да могат да бъдат изградени по отношение на толератността, превъзмогвайки стереотипите към “Другите” (с. 30).

Нека разгледаме общо предложените решения. Още на пръв поглед проличава, че това всъщност е описание на профила на НПО, и по-специално на “Амалипе”, която от години се опитва да наложи т.нар. интеркултурно образование и работи с мрежа от училища и по останалите предложения. И въпреки добрите показатели, които отчитат от организацията, почти няма промяна в успеха на децата, а като най-голям успех се отчита посещаемостта на децата. Като включим към казаното и факта, че учителите са натоварени с извънкласни дейности, за които не са подготвени и които дейности би трябвало да бъдат водени само от специалисти и учители от ромски произход, остава впечатлението, че това не е алтернатива на проблема, а заявка за монополизиране на образованието от страна на организацията, както и имитация на дейност. Не трябва да се пропуска също, че голяма част от тези дейности засилват стереотипите спрямо ромите (например чрез кръжок по ромски танци). Всичко написано дотук може да се докаже само с един бърз преглед на сайта на организацията.

ИСТИНСКИ РЕШЕНИЯ

Според мен има няколко проблема, които трябва да се разрешат. На първо място трябва да се реши въпросът с равномерното разпределение на ромските деца в училищата във всяка община. След това трябва да се потърси модел за повишаване на качеството на образование във всяко от училищата, като този проблем може да бъде разрешен с три важни стъпки. Не на последно място трябва се намери решение, което да премахне постепенно разликата в успеха на ромските и неромските ученици.

  1. Равномерно разпределение

Проблемите дотук доказаха, че е необходима цялата решителност на МОН, за да се стигне до истински резултати. Първата важна стъпка е да се сложи край на сегрегираните училища.

Очевидно е, че общините не се справят успешно с разпределянето на ромските деца в училище, ето защо е най-добре да се състави наредба, която да позволи децата от ромските квартали да бъдат разпределени на квотен принцип — във всяко училище в общината да са с равен брой. Разбира се, това изисква и сериозни усилия и средства от страна на общините, като вероятно ще се наложи и извозването на деца до съответните училища.

2. Повишаване на качеството

Ангажиментите на Просветното министерство нямат да бъдат ограничени само до съставянето на наредба за квотен принцип, защото администрацията ще има и не по-малко важната задача да повиши качеството на образованието на ромските деца. Това трябва да се осъществи в три различни степени.

Крайно време е да се спре с илюзиите и да се промени начинът, по който се преподава български език на ромските деца. Логиката подсказва, че липсата на познания по езика водят до проблеми по всички предмети и на практика те оставят функционално неграмотни повечето деца. Ключът към това отдавна е открит в други западни страни и най-вече в Германия, които предприемат решителни мерки за интеграцията на децата на италианските мигранти през 60-те години на миналия век. Те решават, че е необходима нова методика за обучение, която започва още в детската градина и продължава и в училище. Малко по-надолу ще се спра по-подробно на този аспект.

МОН предвижда часове по ромски език, но само под формата на СИП, а това на практика означава, че никой не се възползва от тази възможност. Освен това липсват учебници и помагала, по които да се преподава. А паралелното преподаване на майчин (първи) език е доказано полезно за децата, тъй като значително улеснява научаването на втори език (в този случай — български език) и води до подобряване на постиженията им. Това се дължи както на когнитивното развитие, така и на овладяването на езика като система с отделни равнища. Ето защо преподаването на ромски език трябва да влезе в задължителната програма на училищата.

В Германия са запознати и с една чисто културна особеност на повечето етноси — приемат много по-добре материала и институцията, когато в нея работят хора от самия етнос. Известни са случаи, при които ромски учители трудно биват допускани на работа в училищата, а необходимостта от такива специалисти расте. Нужно е да се погледне на тях като на ресурс, който не само ще подпомага образователния процес (включително и с извънкласни дейности), но и комуникацията между ръководството на училището, родителите и децата. Наличието на учители от ромски произход ще въздейства положително и срещу стереотипите на мнозинството, така че МОН ще трябва да намери начин да стимулира и назначаването на повече ромски учители в училищата. Има достатъчно подготвени кадри.

БЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК КАТО ВТОРИ ЕЗИК

Най-сериозната стъпка към разрешаването на проблема според мен е цялостна промяна на методиката за преподаване на български език на ромските деца. Много от тях постъпват в детската градина или в подготвителни групи, без да знаят думичка на български език. Ето защо е необходимо тези деца да усвояват български език като втори, в който езиковият материал се преподава ситуативно, без да обременява децата с граматически понятия. Може например да се разгледа проект “LAD” на Сдружение “Елиас Канети”, който предлага точно такъв начин за работа.

Организацията на подобен тип обучение може да протече по два различни начина. Единият е заложен във вече споменатия проект, според който се предвиждат допълнителни занятия по български език за децата от малцинствата, като там езиковият материал е представен под формата на игри. Другата опция ми е подсказана от начина, който се работи в Германия. Всички деца независимо от нивото си на владеене на немски влизат във всички часове заедно. Когато идва време за час по немски обаче, децата на мигрантите съставят друг поток и отиват в час по немски, но немски като втори език. След приключването на този час, който цели напредването им в езика, децата отново се връщат при съучениците си, което им позволява по-бързо да се адаптират както към училищната среда, така и към изискванията на немското общество.

ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ ДУМИ

Предложените дотук решения не изчерпват изцяло проблематиката, но са сериозно начало. Обаче трябва да се помисли и за начин, по който да се контролира разпределянето на ромските деца в училищата. На мен ми се струва, че това може да стане или чрез специалист от ромски произход, назначен в РУО, или чрез назначаването на пом. — директори от ромски произход, които не само ще контролират процеса с ромските деца, но и успешно ще се борят срещу стереотипите на мнозинството. Необходимо е също да се помисли за подпомагане на децата на родители с ниски доходи (независимо дали са роми или не). Необходимо е също промяна в учебните планове по предметите и толератността да бъде заложена навсякъде, където може.

Във всички случаи обаче е необходима решителност, както и постоянен обществен натиск. Инвестирането на средства и усилия в образованието на ромските деца днес ще бъде разликата между това, дали те да бъдат успешно интегрирани в обществото (ще работят, ще плащат данъци и т.н.), или ще бъдат оставени както досега в зависимост, за да осигуряват победата на една или друга партия по време на избори. Сами си направете изводите кое решение предпочитате и кое решение може да доведе до истинска промяна в нагласите спрямо ромското общество.