Великденско…

Именно на празници имаш време да отдъхнеш. Имаш време да излезеш за малко от коловоза, да поспреш и да помислиш, да събеседваш със себе си… Да поживееш истински поне за няколко дни. Тогава се замисляш за нещата от живота и за живота от нещата, както се казва. Оглеждаш се, срещаш хора, близки или вече не чак толкова. Започваш да ги опознаваш отново, да си припомняш кои всъщност бяха те и кой всъщност беше ти… защото… Сега си друг… Забравил си се. Къде си, какво правиш, накъде отиваш? Май стана твърде философско.

Да, от разписания забравяме да живеем. Не се замисляме за смисъла на това, което правим, а може би твърде много мислим за последствията. Нуждаем се да излезем от пътя понякога, да се изгубим в някаква гора и да търсим Къщичката… Рядко ми се отдава, все пак GPSът се намесва в такива ситуации.

Времето е ценно, а често не го уважаваме достатъчно и го пропиляваме в празни мисии, които със сигурност нямат за цел да спасят света или нечий живот. Вярваме, че са важни, но дали наистина е така? Добрите намерения всъщност не са по-важни от самите действия! Не! на суетата.

Бъдете добри! Весел празник!

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.