Следродилна депресия

Следродилната депресия е състояние, което има общо като цел и смисъл с т.н. предменструален синдром или с психическата и емоционална нестабилност през бременността. Защото и трите състояния на физическо ниво се изявяват като хормонални движения в едно или друго направление. А на психическо са в по-малка или по-голяма степен изтичане на информация от несъзнаваното, изтласканото, Сянката може би.. по такъв начин, че става видима за жената. За съжаление тази “видимост” често проектираме върху околните. А това е нашето собствено “болково тяло” (както го е нарекъл Екхарт Толе). То просто се събужда и започва да изразява своята симптоматика, търсейки освобождение.

Чувстваме се раздразнителни, сякаш всички са се наговорили да ни тормозят, да ни казват неща, от които се чувстваме обидени, накърнени, виновни, недооценени, изобличени, уязвени, натъжени и списъка продължава според индивидуалните окраски на ситуацията. Всички околни са огледалото на една натрупаност в нас на неизяснени мисли и предположения, предразсъдъци и страхове, неосъзнати чувства, потиснати емоции и прояви. Просто тези хора сякаш “случайно” се настройват на тази честота, която се излъчва от нас без наше знание (без съзнателното ни знание, иначе всичко знаем), и на тази честота стават услужливи отразители и проявители на наши собствени “тъмни” страни, които търсят погледа ни и светлината на съзнанието ни, за да бъдат освободени. За да бъдем свободни и ние.

Така че излиза, че тези ужасни периоди не са някакви мрачни векове, през които трябва да минем примирени и очаквайки да мине, а в тях се крие голямо съкровище на себепознанието, ако сме готови да срещнем сенките в тъмното и да ги осветлим с приемане, осъзнаване и трансформиране.

А пък на мен ми е много трудно. Усещам сякаш някаква голяма тъмна масивна тежка буца, колкото една къща, надвиснала над главата ми, някъде в пространството и тегне над мен. Масивността и е от разни чувства и мисли, страхове и болки. Всички те са се слепнали и впили едно в друго, формирайки този метеорит в мен. И ми се плаче, защото е голямо и страшно, защото не го искам, защото ме дебне и защото иска от мен да го разреша, а то е толкова непреодолимо, че от безсилие плача.

И все пак след всеки плач, сякаш идва някаква малка утеха, сякаш сълзите поизмиват прозорците ми.