и ето как постепенно ти се превръщаш в камък.
обикаляш света, погълнат от болката си. ходиш и виждаш как навсякъде всъщност това, което остава и се помни е болката. тя променя истории, оставя паметници, резки, пукнатини, които после може би някой запълва, но все така остават.
скоро ще стане една година. една година, в която обикалях с пукнатините си, не!, ами се чувствах като жертва на бомбен атентат, загубил всички крайници. онези, които са само тела, без крака и ръце, без нещо, на което да се закрепят. лазих наоколо и гледах всички отдолу нагоре. гледах ги и си мислех, че вече няма да се изправя никога. после се изправих, но все така безчувствено проходих. тихичко, под сенките, под стрехите, защото бях натрошена. някои наричат това състовние смотана. сякаш изконната човешка мисия е да продължаваш напред, no matter what, и който не го прави е просто смотан, незрял, манипулатор.
