Вилиян Гешев в “Писмо до баща ми” — между изкуството и личността

“Няма значение къде ще живееш, в кой град ще бъдеш, какво ще работиш и какво ще учиш, а всъщност е важно с кого ще прекараш живота си.”

За любовта, силата, вдъхновениeто и равносметката. Разговор за моноспектакъла на Вилиян Гешев „Писмо до баща ми“

И просто ей така… Докато не можех да се запитам каква да е следващата ми тема и разрешавах голяма част от въпросите, свързани с близкото бъдеще, аз обикалях по истанбулските улици и темата дойде при мен сама.

„Писмо до баща ми“.

Когато прочетох прессъобщението, което Вилиян Гешев — автор и изпълнител на моноспектакъла „Писмо до баща ми“, ми беше изпратил, то събуди у мен огромното желание да науча много повече за него. Съобщението поставяше въпроси, до чиито отговори е трябвало да достигна сам, и някъде там, то силно се застъпваше с темите, които силно ме вълнуват.

Бях решен, че на всяка цена трябва да направя интервю с Вили.

Бях и наясно, че това автоматично означаваше, че този материал трябва да е на български.

Хората, които редовно следят какво публикувам, знаят, че последните ми материали на български са от септември 2022, когато все още работих за bTV. След като напуснах, сложих началото на страницата си тук и реших, че единственият език, на който ще пиша занапред, е английски.

Но понякога просто не можем да не излезем извън рамките, които сами си поставяме, и така с този материал, който предстои да прочетете, направих едно ексклузивно интервю на български. И след като с Вили приключихме разговора си и прибрах лаптопа в чантата си, бях убеден, че няма по-подходящ материал, с който да направя завръщането си към българския език.

Какво си мислите, когато чуете „Писмо до баща ми“?

„Писмо до баща ми“ може да бъде написано от всеки един човек. То би носило своя уникален печат и би имало различно значение за всеки един човек в зависимост от индивидуалните взаимоотношения „баща-дете“.

Има деца, които се разбират с бащите си съвършено, и това, което биха написали в едно такова писмо, би било красиво и откровено, огледало на хармоничните им връзки с бащите си.

Има обаче и деца, като мен, които ако започнат да пишат писма до своите бащи, то те биха били изпълнени с обвинения, омраза, критика и упреци към това, което техните бащи не са били. Упреци и омраза към това, което бащите не са им дали или въобще към липсата на присъствие в животите им.

Може и смисълът, който едно такова писмо носи, да е балансиран някъде по средата.

Когато чуем „Писмо до баща ми“, вероятно една част от вас би се сетила и за едноименното писмо, което чешкия автор Франц Кафка пише до своя баща. Писмото на Кафка е изпълнено с упреци към тираничната власт на баща си.

В писмото, Кафка изразява множество чувства към баща си, включително страх, почит, разочарование и неизпълненост. Той описва баща си като авторитарен и застрашителен, изразявайки негодувание от начина, по който той е бил възпитан. Този текст е сред най-известните и важни психоаналитични документи, които разглеждат отношенията между родители и деца.

И така, в този значим текст днешният ми гост вплита своите лични и искрени истории и ги представя на сцената на Чешкия културен център в София. Следващата дата на представлението е 14.11.2023 от 19:00 и броени дни преди да излезе на сцената срещаме Вилиян, който е изключително развълнуван, защото сам признава, че това е представлението, което играе с най-голямо удоволствие.

Личната нотка в представлението му носи много голям сантимент. По пътя към създаването на „Писмо до баща ми“ Вили започва да работи с режисьора Ованес Торосян, който му дава голяма свобода и платформа, на която да бъде изцяло себе си — решен да разкаже историята си.

Докато е в Мадрид по програмата „Еразъм“, на Вили му идва идеята за постановката. Там прочита писмото на Кафка отново и осъзнава, че иска да го направи е най-подходящия момент. Кандидатства за финансиране в Столична община, дирекция „Култура“, което получава през декември.

Планират постановката за октомври, 2023, което тогава му се е струвало прекалено далеч, но осъзнава, че няма нищо случайно и че е трябвало да стане точно сега. Всичко, за което говори вътре е оживяло именно поради това, че се е случило през последните месеци, и ако е реализирал проекта малко по-рано, той просто е щял да бъде коренно различен.

„Би ли ни казал какво се случи през последните месеци, което узря и направи представлението това, което е?“ — зададох този въпрос, без дори да подозирам какъв ще бъде отговорът му.

С голяма тъга разбирам, че баща му всъщност е починал през юни…

„Някак си, влизайки в този процес на подготовка за спектакъла, осъзнах, че има огромен шанс, докато тази постановка види бял свят, да загубя баща си, защото той вече имаше напреднало заболяване. Една част от мен все едно знаеше, че когато този спектакъл излезе, баща ми няма да бъде сред нас. Знаех, че го правя за него, и бях с нагласата, че ще говоря за този човек, когато вече го няма.“ — споделя Вилиян.

Не можех да не го попитам дали баща му е знаел за представлението, което Вили е готвил.

„ Не. Той не разбра, че ще правя този спектакъл, не защото съм го криел, а защото въпреки че знаех от миналия декември, че ще го реализирам, така се стекоха събитията в живота ми, че до средата на годината, аз въобще не мислех за това и не бях започнал работа по процеса.“

„Съвсем накрая осъзнах, че в момента много мога да крада от това, което виждам, че се случва с него, за този процес. Аз като Вилиян в дадената ситуация страдам, че това нещо се случва, и същевременно артистът в мен казва, че мога да използвам всичко това, за да го канализирам и да го пренеса в този процес.“

Замислям се за силата, която се изисква да имаш в един такъв момент. Да превъзмогнеш емоционалността в името на това да увековечиш този момент и впоследствие да го предадеш нататък.

„То е едно отстраняване от теб самия, в което да загърбиш сантимента и да загърбиш емоциите, за да можеш да си кажеш, че това нещо можеш да го пренесеш в спектакъла. Така и направих един аудио запис на разговор между мен и него, който е част от този спектакъл, и го направих в доста емоционален момент.“

Замислих се за нещата, които спестяваме да кажем на хората, които обичаме. Имаме тяхното присъствие за даденост, но в края на деня, никой не е вечен. Тук разбирам, че спектакълът е и за това какво бихме казали на тези хора, докато имаме тази възможност.

Емоционалността и искреността са в основите на всичко, включително и в самата постановка. Разказвайки свои лични истории без цензура, Вилиян не се притеснява да сподели през какво е преминал и какво е видял като дете. Смята, че за тези неща трябва да се говори откровено и честно, защото това ще им даде възможност да се преоткрият в постановката и да си направят равносметка.

След това изречение нямаше как да пропусна да го попитам всъщност каква иска да е първата мисъл, с която зрителите напускат залата.

„Не знам дали искам зрителите да мислят толкова за спектакъла, колкото да ги провокирам заради спектакъла просто да отидат и да прегърнат човека, когото обичат, да му кажат това, което искат да му кажат, и най-вече да си кажат „Обичам те!“, без да има притеснение от това.“

След смъртта на баща си Вилиян бързо успява да се събере. Първоначалната идея е била да се направи изцяло писмо до баща му, подобно това на Кафка, но впоследствие след всички събития, които минават през него, осъзнава, че не може през цялото време да говори чужд текст. Да, може в него да се преоткрива, но няма нищо авторско за него самия. С Ованес Торосян говорят, че всъщност ще вземат фрагменти от творбата на Кафка и че Вилиян следва да се впусне в един процес, в който да напише представлението.

Оказва се, че спектакълът се оформя такъв, какъвто е, по-малко от две седмици преди самата премиера, защото до последно Вили е продължава да пише, да свързва и да наслагва всичко.

Споменавайки премиерата, оказва се, че майката на Вили не е присъствала, когато Вили поставя пиесата за пръв път, защото самият той я е помолил да не идва. Засега е гледала постановката на запис и се чувства горда и доволна от постигнатия резултат. Майка му също е герой в спектакъла и ролята й е силна, така че майчинството категорично присъства в спектакъла.

С едно такова вълнуващо пътуване през сърцето на една дълбока човешка връзка, “Писмо до баща ми” предоставя платформа за изразяване на любовта, грижата, загубата, надеждата и прошката. Не пропускайте да гледате постановката, билети за която ще намерите на касите на EasyPay и тук.