Горките туристи
Коктейлът Уараз
Уараз е от онези градове, които по-скоро чуваш и помирисваш, отколкото виждаш. Нямам ясен спомен за първите ми впечатления от него — след многобройните дни, прекарани там, в главата ми се е получила една амалгама от усещания — едно от друго по-опияняващи, контрастиращи и ярки; почти като в индийско ястие, в което не можеш да усетиш отделните подправки, но всяка хапка обостря възприятията ти до краен предел. Такъв е Уараз— като сладко-кисело пилешко, подлютено с чили сос и щипка сол — наситен, объркващ, дразнещ, дори задушаващ. И все пак си готов да приемеш следващата порция, колкото и зле да се отразява на стомаха ти.
Основната съставка в рецептата на коктейла Уараз е автомобилният транспорт. С коли, които са поне мои набори, нивата на вредните емисии са далеч над тези от нашумелите напоследък дизелови двигатели на Volkswagen. Въпреки асфалтираните (циментираните) улици, прахоляк има — макар и не в такива количества както по черните пътища извън града. Транспортът оказва силно влияние и на звуковия фон в града — клаксонът е основно изразно средство, значещо всичко от “виж ме, тук съм!” до “хей, имам свободни места, защо не се качиш?”. Къде на шега, къде не, обсъждахме, че ако клаксонът ти се развали, си загубен в джунглата от моторни и безмоторни превозни средства. Какофонията се допълва от бръмченето на мото-таксита — тукашното наименование на индийските “тук-тук”: мотори с кабина за пътници отзад.
Черешката на тортата обаче са полу-излезлите през прозореца кондуктори от местните маршрутки, които неуморно и методично крещят имена на спирки: “CARAZ, CARAZ, CARAZ!!!” Освен във викане, тяхната работа се състои в качване и слизане в движение, събиране на парите за билети, подреждане на багажа и упътване на коя спирка да слезеш. Така и не разбрахме защо иначе толкова спокойните перуанци стават рязко бързащи при возене в автобуси и маршрутки. Това неразбирателство си пролича при едно от пътуванията, когато се чудехме дали енергичната подкана за слизане се отнася за нас и затова просто гледахме въпросително, в стил “ние така си гледаме”. За да ни даде повече зор, кондукторът реши да подходи доста по-недвусмислено и започна да ни сваля раниците от микробуса, продължавайки да вика “BAJA, BAJA, BAJA” (слизай) Здравей, Уараз! Липсваше ни след четири дни прекарани из ливади с крави.
В цялата тази лудница от профучаващи и бибипкащи коли се чудиш накъде да гледаш — а със сигурност има какво друго да видиш в Уараз. Неизмазаните къщи със стърчаща арматура бързо писват, а и не са местна особеност. Затова продължаваме със следващата коктейлна съставка — уличната храна. Още първия ден си набавихме по една кесийка продълговати печени сладки картофи от жена на улицата, която ги продаваше в строителна количка. Бяхме леко притеснени от хигиената, но ти да видиш — жената сложи едно найлоново пликче на ръката си и ни подаде картофите без изобщо да ги пипне с пръст — та дюнерджиите в София не правят така! Тази първа покупка се оказа изключително вкусна и бързо се престрашихме да пробваме от почти всичко, което видим — резени ананас и диня, салати с боб и люти подправки, сандвичи със сирене, яйце, авокадо и пържени картофи (поотделно, не сме с чак толкова извратени вкусове).
Прясно изтисканите сокове бяха на всеки ъгъл, а класацията за най-екзотичен фреш, който пробвах, води този от захарно цвекло, който имаше вкус на… захар. Разбира се, докато си купуваш сок, около теб минават разнообразни превозни средства. Тъй като бяхме още в началото на престоя си, мислех, че няма нищо по-лошо от задушливата миризма на изгорели автомобилни газове. Както вероятно очаквате, бях в голяма грешка — разбрах я едва когато посетихме пазара на Уараз.
Пазарът е място, където по-чувствителните хора могат съвсем спокойно да си припаднат, а останалите да сбръчкат нос като по-компромисен вариант. Текстът по-долу не се препоръчва за по-чувствителни натури, вегетарианци, вегани и членове на комисията по безопасността на храните.
Топъл зимен ден е. Юнското слънце припича приятно. Листата на дърветата не се веят и птичките не пеят, защото няма нито дървета, нито птички. Из въздуха се носят прах и викове на кондуктори. Нехаещи за припряността около тях, жени в традиционни дрехи са застанали зад импровизирани щандове, отрупани със стока. За тях времето сякаш е спряло. На една сергия висят оскубани кокошки както са си цели, с главите — безразлични към ставащото на улицата пред тях. Носи се ужасяваща смрад, която обаче е нищо пред зловонията, обхващащи вътрешността на пазара. Там чинно подредени свински крака се редуват с одрани биволски глави, разфасовани вътрешности и части на животни, които и самите животни не подозират, че притежават. Разчекнати морски свинчета и още глави търсят своите купувачи по тави, тезгяхи, куки и други различни от хладилници неща. Почти можеш да видиш как миризмата се носи — на гъсти вълма — измежду пазаруващите, поглъщайки всяко празно пространство по същия начин, по който черна дупка поглъща материята около нея. Ако успееш все пак да си пробиеш път извън месарския сектор, ще забележиш отрупаните с варива и зеленчуци сергии — пиршество за всеки уважаващ себе си вегетарианец. Не ме разбирайте погрешно — на пазара има всичко и за всеки. Необходимо е само да си поемеш дълбоко въздух преди да се гмурнеш в тесните пътеки между сергиите.
Излизаме на глътка свеж въздух, доколкото свеж може да бъде въздухът в Уараз. Скоро гледките на разхвърляни по земята зеленчуци, колички с цяло пълнено печено прасе и висящи животински трупове няма да ни правят толкова голямо впечатление. След няколко дни ще си купим сирене, стояло незнайно колко дълго на слънце и увито в амбалажна хартия, която я е чиста, я не. В момента обаче се чувствам като попаднал в Анкх-Морпорк заблуден турист, който разумно отказва да пробва наденичките на Диблър Сам Си Прерязвам Гърлото. В този град всичко се случва пред теб — на улицата, на земята, навсякъде. Отрупаните с плодове колички са като един оазис сред градската пустиня, празненство за душата, където за символична сума можеш да утолиш жаждата си със сочен екзотичен плод — сякаш току-що откъснат от задния двор на бабата, която го продава.
Разхождайки се в този мини-град в града осъзнавам, че в мен се пробуждат спомени от детството — до момента закътани надълбоко в някоя мозъчна гънка. Пренасям се мисловно на пазара в Плевен в началото на 90-те. С дядо ми избираме жива кокошка измежду множеството такива, наредени в метални клетки. Навсякъде хвърчи бяла перушина, а кудкудякането оглася цялата околност. Влизаме и в рибарския магазин, където няма хладилници, а само един голям аквариум с шарани и още по-голям тезгях от ретро-соц теракотни плочки, покрит с люспи и вътрешности от чистенето на рибата. В съседната сграда все още работи “Плод-зеленчук”, в който вероятно винаги е имало по няколко развалени плод-зеленчука под щандовете. И трите места ясно са се отпечатали в съзнанието ми, най-вече с характерната си миризма — подобна на тази, от която бърча нос в Перу.
Прекарваме в Уараз общо шест нощувки в рамките на две седмици, след което тръгваме на юг за втората част от нашето пътуване. Едва след като спим на още няколко места ще осъзнаем колко много ни е харесал този привидно хаотичен град. Дори сега, месеци по-късно коктейлът Уараз ми липсва и още си спомням объркващия му вкус, изгарящ всички сетива. Все още не съм открил тайната му съставка, натриевият глутамат, който те кара да се привържеш към него противно на всякаква логика. А това може да значи само едно — Уараз, пак ще се видим!
