Мемоарите на една печка

Печката гаснеше бавно и тихо, ако изключим редкия глух пукот на някоя от цепениците в огромния ù търбух. Дебелият слой тлееща жарава хвърляше оранжево-червени отблясъци по изпълнената с тишина празна столова и само трохите по масите издаваха доскорошната глъчка, кипяла тук. Неделният следобед дойде, а заедно с него се настани характерното за много хижи внезапно спокойствие след изпращането на последния турист — време за хижарите да починат, почистят и постегнат това-онова, а за хижарската печка — да гасне бавно и тихо, премисляйки събитията от изминалите дни.

Въпросната печка представляваше стар чугунен варел, може би някога част от сложна леярна инсталация в бивш металургичен завод-гигант. Незабелязано прибран в нощта от вагона, препълнен със скрап, сега този варел беше преустроен в масивно отоплително тяло, захранвано с дърва и бълващо тлъсти кълбета сив дим през очукания, леко ръждясал комин. Значително по-голяма от другите печки в хижата, на тази беше отредена столовата — най-обширното и трудно за затопляне помещение. Това обаче не я плашеше и тя пламенно се справяше със задълженията си. Характерът ù беше леко чудноват — хем лесно се палеше, хем не беше избухлива — ценни качества за всяка себеуважаваща се печка.

Като бивш металургичен възпитаник, не беше свикнала да има много хора край нея, но постепенно заобича гълчавата на туристите и с радост им даваше от топлината си. И все пак повече ù харесваше този миг тишина след опразването на хижата, който ù позволяваше да се обърне навътре към себе си — така да се каже, това беше една печка-интроверт и ето, че сега тя изстиваше бавно и си спомняше:

За препичаните върху нея филийки, които често прегаряха и изпълваха стаята с черен мирис на овъглени въглехидрати.

За десетките, дори стотици изсушени ръкавици и чорапи, които изпълваха стаята със специфична, леко лютяща на очите миризма.

За сухия поглед на обрулените от вятъра и снежните бури туристи, размразяващи болезнено вкочанените си пръсти.

За романтичния блус на влюбената двойка, празнуваща десетата си годишнина заедно, увлечена докрай в чувствения танц.

За хорото, събрало групата ръка за ръка, уловило емоциите на деня, надвило умората в краката, раздвижило кръвта в сърцето.

Печката обичаше българския фолклор, жаравата ù сякаш се разгаряше по-ярко при звука на родопската гайда и тя се пренасяше в един друг свят, смесица от минало и настояще. Саждите ù настръхваха при комбинацията от древния ритъм на танца и планинския пейзаж, прозиращ през запотените прозорци. За повечето хора това беше просто танц, начин да се забавляват, но печката беше от онези идеалисти-мечтатели, които виждат дълбок скрит смисъл зад всичко. Ех, колко тежка се чувстваше тя тогава — масивното ù тяло искаше да се откъсне от пода, да рипне в дайчова стъпка, па да се провикне колкото ù комин държи: “Е-бре-бре-бре-е-е-е!” В такива моменти сърцето ù пламтеше най-силно, а главата ù пушеше — но тя си оставаше масивна чугунена печка, която няма как да се хване на хорото…

Успокояваха я тези спомени, ставаше ù драго в самотните моменти и тя с хладнодървено спокойствие чакаше следващата група — да чуе техните истории, скришом да погледне снимките им, да се порадва на смеха им, но най-вече да помни. Защото спомените рано или късно се превръщат в мемоари, в овехтели книги, събиращи прах на някоя лавица, докато не бъдат използвани за разпалване на хижарската печка.

One clap, two clap, three clap, forty?

By clapping more or less, you can signal to us which stories really stand out.