Мемоарите на една печка

Печката гаснеше бавно и тихо, ако изключим редкия глух пукот на някоя от цепениците в огромния ù търбух. Дебелият слой тлееща жарава хвърляше оранжево-червени отблясъци по изпълнената с тишина празна столова и само трохите по масите издаваха доскорошната глъчка, кипяла тук. Неделният следобед дойде, а заедно с него се настани характерното за много хижи внезапно спокойствие след изпращането на последния турист — време за хижарите да починат, почистят и постегнат това-онова, а за хижарската печка — да гасне бавно и тихо, премисляйки събитията от изминалите дни.

Въпросната печка представляваше стар чугунен варел, може би някога част от сложна леярна инсталация в бивш металургичен завод-гигант. Незабелязано прибран в нощта от вагона, препълнен със скрап, сега този варел беше преустроен в масивно отоплително тяло, захранвано с дърва и бълващо тлъсти кълбета сив дим през очукания, леко ръждясал комин. Значително по-голяма от другите печки в хижата, на тази беше отредена столовата — най-обширното и трудно за затопляне помещение. Това обаче не я плашеше и тя пламенно се справяше със задълженията си. Характерът ù беше леко чудноват — хем лесно се палеше, хем не беше избухлива — ценни качества за всяка себеуважаваща се печка.

Като бивш металургичен възпитаник, не беше свикнала да има много хора край нея, но постепенно заобича гълчавата на туристите и с радост им даваше от топлината си. И все пак повече ù харесваше този миг тишина след опразването на хижата, който ù позволяваше да се обърне навътре към себе си — така да се каже, това беше една печка-интроверт и ето, че сега тя изстиваше бавно и си спомняше:

За препичаните върху нея филийки, които често прегаряха и изпълваха стаята с черен мирис на овъглени въглехидрати.

За десетките, дори стотици изсушени ръкавици и чорапи, които изпълваха стаята със специфична, леко лютяща на очите миризма.

За сухия поглед на обрулените от вятъра и снежните бури туристи, размразяващи болезнено вкочанените си пръсти.

За романтичния блус на влюбената двойка, празнуваща десетата си годишнина заедно, увлечена докрай в чувствения танц.

За хорото, събрало групата ръка за ръка, уловило емоциите на деня, надвило умората в краката, раздвижило кръвта в сърцето.

Успокояваха я тези спомени, ставаше ù драго в самотните моменти и тя с хладнодървено спокойствие чакаше следващата група — да чуе техните истории, скришом да погледне снимките им, да се порадва на смеха им, но най-вече да помни. Защото спомените рано или късно се превръщат в мемоари.