Моите катедрали

Катедралата в Милано доминира околния пейзаж съвсем безскрупулно. Тонове каменни блокове, изваяни с милиони детайли се издигат в центъра на града, карайки те да се чувстваш нищожен. Въпреки всички усилия, не мога да възприема катедралата като нещо по-различно от инструмент за смазване на човешкия дух, плод на стотици години къртовски труд и, признавам, гениална инженерна мисъл.

Сядам на дървената пейка, гладко излъскана от безкрайния поток от хора, минали оттук, за да потърсят помощ, утеха, надежда или просто усамотение. Прокарвам ръка по издялания преди стотици години камък, оглеждам извисяващите се високо над мен колони, оглеждам хората наоколо и не намирам нищо… Празнотата е опустошителна.

Строим катедрали като място за смирение и преклонение пред Бога, но Бог отдавна е създал истинските катедрали — там, сред снежните върхове и ледените бездни, сред тучните зелени поляни и ронливите нажежени скали. Моите катедрали са горе в планината, където една крачка може да се превърне в най-голямото изпитание за човешкия дух, а решението да се върнеш — в израз на онова смирение, което така рядко изпитваме. В моите катедрали изповедник са другарите до теб, самонадеяността е смъртен грях, а подадената на ближния ръка — извисяване на духа. В моите катедрали сме истински — с всичките си силни страни и пороци, защото тук скрити тайни няма.

Сядам на зелената трева, надигаща се след безкрайния поток от хора, минали оттук, за да се насладят на красотата, да предизвикат себе си, да се откъснат от ежедневните грижи или просто да потърсят усамотение. Прокарвам ръка по напуканата смолиста кора на вековните дървета, оглеждам извисяващите се над мен снежнобели върхове, оглеждам тишината наоколо и намирам себе си.