На брега на язовира

Водата е толкова гладка, че дори тепсия би й завидяла. Вятър няма, слънцето още е ниско и само тихото навиване на нечия рибарска корда пори смущаващо тишината. Неусетно забавям бягането си (което и без това си е бавно) и вадя телефона за снимка — дето се вика, бягам си и си гледам и по едно време осъзнавам, че само си гледам. Спокойствие. Само тази дума би могла да опише всичко наоколо. Или пък друга? Дзен. Хммм… Айляк? Може би дзен-айляк? Кому са нужни думите, когато не можеш да изразиш една гледка с тях… Може би трябва да си наема писател — ама като се знам какъв планински водач съм, малко ме е страх… нали се сещате.

Подновявам бавното бягане — то няма как да е бързо, всичко наоколо ме дърпа и крещи: “Спри! Почини! Защо?” Самата тъкан на времето ме обгръща и ме кара да забавя всичко — темпо, мисъл, дишане. И едновременно с това вътре кипи, прехвърчат мисли от 10 месеца назад и още толкова напред, прескачат случки, гледки, далеч отминали разговори, изскачат отдавна забравени физиономии — сякаш мозъкът се възползва от безвремието, за да подреди всичко онова, което се случваше на бързи обороти съвсем до скоро.

Стрелката на оборотомера в колата трепти леко — изглежда вече е на годинки и паркинсонът е взел да я хваща. Пътуването само спомага за преподреждането, което е започнало в главата ми. Всички мозъчни шкафове са опразнени и съдържанието им е струпано на една голяма купчина в средата на черепа. Я, спомен от завършването на училище преди 10 години. Къде ли да го прибера? Това пък какво е? Огризка от последния ми работен ден? Ще взема да я изхвърля. И така до безкрай, или поне докато двамата изморени пътници не се качват в колата.

Някак заразен от емоциите им, леко забързвам вътрешното темпо — но само докато стигнем до онази приятна борова горичка, отрупана с прясно опънати хамаци. А какво му трябва на човек — един хамак, чаша бира, може би малко диня… И още: добра компания, нови запознанства, стари приятелства, непринудени разговори, искрено веселие, щипка сол. И малко време насаме — ей така, за довършване на подреждането.

Излязъл е лек вятър и греблото издава характерен шляпащ звук при разцепването на мини-вълничките. Получава се почти монотонен ритъм, нарушен от не изцяло скопосаните ми опити да поддържам каяка в права посока. Нека го наречем неравноделен такт, като излязъл от песен на Оратница:

Шляп-шляп.
Шляп-шляпшляпшляп
Шляяяп-шлп.
Шляп-шляп-шляп.
Шляп?

Щъркелите по брега бързо подреждат рафта със спомени от Маджарово, а вливащата се в язовира река се захваща с детските години по Черноморието. Сърдито гледащите рибари затварят кашона с негативни емоции, скрит дълбоко в килера. Почти разтребено е, време е за музика, разговори, скара, смях.

В безвремието неусетно са минали 2 дни, в които някак успях да бъда на десетки места. Но тъй като всички те са подредени където трябва, най-запомнящото се място ще остане онази вила на брега на язовира, с боровата горичка, хамаците, с водното колело и каяците.

Язовир Сопот, юли 2016