Свръзка
“Връзваме козите, а ние се обвързваме” — по неведоми за мен причини, дължащи се на сложни биохимични процеси в мозъка, думите на Орлин Чачановски вече отекват в главата ми всеки път, когато извадя въжето от раницата. С едва доловима усмивка от неочакваната асоциация и почти механично движение връзвам осмицата и започвам да си мотая намотките през рамото. Часът е непривично ранен — около един през нощта, а отработеността на движенията —мудно недостатъчна, въпреки че извършихме същата операция едва преди два дни при изкачването на Гран Парадизо. Вълнението от предстоящия ден всъщност ме държи напълно буден и скоро сме готови да тръгнем по ледника над хижа Гонела. Първата за деня (така де, нощта) група от италианската страна на Монблан сме. Калата поема напред, осветявайки с челника добре личащата пътека в снега, а зад нас Адаша и Найден тръгват във втора свръзка. Небето е ясно и обсипано със звезди, а нощта си е таман — нито топла, нито студена, позволяваща комфортно движение с леки дрехи. Заобиколени от огромни, трудно различими скално-ледени релефни форми, вървим без особено точна представа за време и разстояние.
В тъмното теренът ми се струва лесен — наклонът е поносим и само тук-там има някоя лесна за заобикаляне или прескачане цепка в ледника. Светло сияние иззад един скален масив издава предстоящия лунен изгрев и скоро изключваме челниците. Тишината ни обгръща и само характерното полу-ритмично хрущене на котките по фирнования сняг е мерило, че времето тече. Не знам дали са минали час или три. Като никога се надявам слънцето да не ни огрее скоро — това би означавало, че сме твърде бавни и трябва да се връщаме. В далечината зад нас се виждат три челника, които постепенно ни настигат и изпреварват — група испанци поема водачеството в нощта. Подведени от тях губим утъпканата пътека и попадаме в лабиринт от ледени форми, сякаш изваяни от съзнанието на прекалил с психотропните вещества художник-сюрреалист. Снежни гъби, ледени отвеси, тесни мостове и плашещо хладни дълбини ни заобикалят отвсякъде — а някъде напред виждаме светлинките на испанците, които също търсят изхода към стабилния сняг. Калата уверено води напред по техните следи, внимателно преценяйки преминаването на всеки по-труден участък. Гледайки го като втори в свръзката, по нищо не личи, че това е първият му истински ледник.
“Смъртоносна красота” — изниква в съзнанието ми описание на мястото, на което се намираме. Дъното на цепките не се вижда, а твърдият кристалносин лед навява приказни асоциации за спящи принцеси, чакащи своя спасител, който да ги измъкне от ледения им ковчег. А ние, спасителите, криволичим по снежните мостове, отделящи ни от дълбоки разломи, водещи към друг свят — уж по-добър, но със сигурност неподходящ за посещение точно сега. Сещам се за знаменитата реплика на Момчи, че на такъв терен не се пада, защото кръвта не стои добре на леда. Биохимичните процеси в мозъка ми пак си играят с мен, но скоро се връщам в реалността след като се вливаме в старите следи, които заобикалят разчленения участък. Опитваме се да запомним мястото визуално, за да не попаднем в същия леден хаос на връщане — надяваме се по светло пътеката да е далеч по-различима. Теренът вероятно ни е забавил, но изпитвам странно задоволство от отклонението ни и натрупания ценен опит.
Първата ни по-дълга почивка е на скалния участък веднага след ледника. Теренът не е много стръмен, но камъните са нестабилни и напредваме бавно, внимавайки да не съборим нещо върху каската на другарчето отдолу. “Тука има малко ръбче” — чувам гласа на Калата отпред и се подготвям за очаквания следващ участък — тесен снежен ръб, с предполагаемо зашеметяващи склонове от двете страни. Котките хващат добре, а челникът не успява да освети точно колко зашеметяващи са склоновете. Стъпвам уверено и впервам поглед напред, следейки всяко движение на Калата, внушавайки си, че съм готов на светкавична реакция при евентуално залитане или подхлъзване. Старая се да съм максимално концентриран — в този участък всяка грешна стъпка и всяка секунда забавяне може да са фатални. Болезнено рязко осъзнавам колко много завися от човека в другия край на осеммилиметровото въже. Аз вярвам в Калата повече от всичко друго на този свят. Знам, че и той няма друг избор, освен да вярва в мен по същия начин. Независимо от подготовката на всеки един от нас, половината от нещата зависят от другия. В този момент егоизъм няма. Няма “аз” и “той”, има “ние”. Ние нямаме право да падаме. Успявам да овладея прииждащия адреналин по единствения начин, който умея — чрез дълбоко, чисто, хладнокръвно спокойствие. Въжето предава емоциите много отчетливо — те хвърчат по него със скоростта на светлината и нищо не може да остане скрито от другия. То е един емоционален далекопровод, телеграфна линия за чувства, оптичен мислопоток, коаксиален пренос на доверие. Ето, аз изпращам порция спокойствие по него, думи не са нужни, напротив — даже са излишни. А те, думите, се въртят из главата ми на няколко езика, мислите ми прехвърчат към подходящ превод на английската “lifeline”, отбелязвайки наум, че това е възможно най-точното описание на връзката между мен и Калата в този момент; после се появяват спомени от моментите, прекарани заедно в кратката година, откакто се познаваме; рязко прескачам на технологията за производство на котки и конструкцията им, а оттам на alpenstock — предшественикът на съвременния пикел, използван преди векове от овчари и събирачи на кристали; с усилие се връщам към снега под мен, а после заминавам отново някъде другаде, вече дори не помня къде — но през цялото време погледът ми е напред, към другата половина от моето “ние” в момента. Не заради себе си, заради него нямам право на грешна стъпка. Ръбът е кратък, но минават векове докато мине —премазани от тежките мисли, минутите се превръщат в часове, стъпките в километри, а въжето ги свързва през времето и пространството в изолиран от останалия свят балон, който бива разпукан едва при разливането на ръба в широко стръмно било, изкачващо се към Дом дю Гуте.
Пускаме Адаша и Найден напред и посрещаме изгрева някъде там — в подножието на масивния купол, след който излизаме на по-популярния път за изкачване на Монблан откъм Франция. Светът бавно се променя от син към бял, а после рязко към оранжев. Първенецът на Алпите хвърля внушителната си сянка върху облаците зад нас и за един миг времето е спряло в съвършена картина, нарушавана единствено от усилващия се вятър.
Изминаваме оставащото разстояние до заслон Вало бавно и с чести почивки. Над 15 пъти прехвърлям в главата си реплики, с които убеждавам Калата да продължи с нас до върха. Когато стигаме до заслона, той очаквано предлага да ни изчака вътре на топло, а ние да продължим. Със свито сърце се съгласявам, без да се опитвам да го разубеждавам — вероятно най-много от четирима ни искам и той да се качи на Монблан, но знам, че решението му да остане е правилното и вероятно е премислено над 15 пъти по време на последните метри. Обвързвам се с другите двама (помните за козите, нали?) и трите часа отиване и връщане до върха минават неусетно, като на 4D филм, в който са прекалили с ефектите с вятъра.
Връщането по маршрута, вече по светло, носи нов заряд от мисли и емоции, макар и леко притъпени от бавно прокрадващата се коварна умора. Полагам двойни усилия за максимална концентрация докато минаваме ръба — вече в пълния блясък на огрените от издигащото се слънце зашеметяващи склонове. Преминаваме го бързо, но нестабилните скали след него и ронливата пътека надолу ми идват малко в повече. По въжето получавам подкрепата, от която се нуждая — по скали Калата е в свои води и един негов поглед е достатъчен да ми вдъхне увереност. Това е силна свръзка. Пътят надолу е дълъг, а условията по ледника вече не са толкова добри, колкото сутринта. Размекнатият сняг ни забавя и ни кара да се осигуряваме допълнително в някои участъци. Все пак краят на ледника идва и се развързваме (предполагам козите също се развързват). Най-трудната част от пътуването ни е минала, предстоят още десет дни с планини и езера, морета и блата, градове и села; минаваме през десетки случки и нови впечатления, стотици снимки и емоции, но при разделянето ни в България думите, с които Калата ме изпраща са “Стабилна свръзка”. Усмихвам се и кимам в съгласие, а вече познатите ни биохимични процеси затананикват Coldplay, завинаги асоциирайки песента им Up & Up с това изкачване:
We’re gonna get it, get it together
I know, we’re gonna get it, get it together and float
We’re gonna get it, get it together and go
Up, and up, and up
