Бунт на алчността

Двама се разхождат около тях бумти,
гражданска война гори в сърцето на града,
спорят жарко за човешките съдби,
двама някога приятели в схватка на смъртта:

“Ще падне, приятелю, ти си свършен!”
“Ще падне, ако аз го позволя!”
“Ще падне и ще бъдеш скършен!”
“Ще взема всички ви във пъкъла!”

Вървят, около тях земята се разтваря,
от мъртви телеса смърди,
спорът още се разгаря,
сякаш няма достатъчно злини.

“Тръгни си в мир, имаш още време!
“На времето аз съм пълноправен цар!”
“В заблуда си и носиш бреме!”
“На народа аз съм господар!”

Хора се давят в битката за свобода,
държавата кънти в смъртоносна гражданска война,
приятелите двама изключени от реалността,
вадят шпаги за собствеността над нашата земя.

“Бях със теб, но ти си самозабрави!”
“Аз съм Господа и давам всичко, отстъпи! “
“Приятел беше, но подлец си, драги!”
“От огъня, наивнико, през лед умри! “

Триста планини се сриват в сблъсък за една мечта,
двамата се кълцат за надмощие, пари…
когато божествата бедстват заради човешка суета,
кръвта изтича бавно от народа ни.

От настоящето сме крайно недоволни,
борим се с кръв ала вечно сме покорни,
бъдещето идва с обещания фриволни,
за да се повтори от узорпатори доволни.

Къде е нашата роля тъй проста и човешка,
когато всичко вечно се повтаря,
че статисти сме в циклична смешка,
а бъдешето на децата ни изгаря.

Там сме ние посредата между огъня и лед,
малкият човек има само своя собствен стон,
борим се, бием, летим в смъртоносен пирует,
че надеждата последна е на душите ни заслон.

И когато се зачудиш трябва ли и аз да пламна,
смисъл има ли и аз да изгоря,
помни че въздухът на тези двама,
се крие дълбоко в пасивността.