ДНК спомени
Имах нужда от профилактика на сърцето.
Здрав съм, но съм и отговорен към тялото си. По тази причина реших да направя профилактичен преглед на системата. Имам щастието и късмета един от най-добрите ми приятели да е кардиолог, защото в българската здравна система трябва да познаваш някой или някой да познава някого (работи до второ коляно), за да знаеш, че нещата ще са “като за наш човек” — т.е. медицинското лице да си свърши работата отговорно. Трябваше да посетя голяма държавна болница, от онези, които сякаш по определен стандарт приличат на току-що обетовани, до скоро изоставени мега здания от Припят — сиви отвън, срутени отвътре, но с елегантен опит за поддържане на чистота чрез тонове дезинфектатнт, който кара очите ти да сълзят. Моят приятел и мой личен кардиолог (в България е така — всеки е нечий си — моят фризьор, моята маникюристка, аз си имам кардиолог) ме чакаше на 10-тия етаж. Беше му натоварено — имаше орда от хора с кардиологични проблеми, които чакаха неговото внимание, други задаваха въпроси за близки, или просто се тълпяха около него, защото всички така правеха. Заобграждаха го, но той ефективно се плъзгаше между хорските очаквания, с поглед вперен в зенита на болничния коридор, сякаш отправен на съдбовно междугалактическо пътуване — онази походка, с която лекарите диктуваха правилата в болницата.
Посрещна ме радушно пред отделението, разменихме по няколко цинични шеги за живота и смъртта (май така правят добрите приятели, когато се срещнат в болницата). Попитах го дали е зает и дали някак си моята здравна суета няма да попречи за спасяването на един или два човешки живота. Нямало проблем, нали съм “наш човек”, изстреля небрежно с половин уста, докато другата половина уговаряше кардиологична визита в спешното отделение. Помоли ме да го изчакам, тъй като еди кой си имал спешна потребност от вниманието му. Да вляза в трета стая, ей сегичка идвал. Вкара ме в отделението, врътна се на пети и заби поглед в зенита на коридора, докато потегляше на поредното междугалактическо пътуване.
Трета стая беше в настроението на болницата — олющен, някога зелен цокъл по стените се комбинираше с пръскана соц мазилка на пода, деликатно контрастираща на голямото кафяво петно на тавана — наследство от отдавнашен теч. В стаята имаше три легла — естествено, визията им съвпадеше безапелационно с дизайна на цялата болница — ръждясали крака, прогнили талашитени шкафове до тях, оръфани дюшеци и надписани с маркер, с името на болницата, чаршафи (вероятно ги надписват, за да не се крадат). Две от леглата бяха заети. Най-вътрешното легло от вратата беше заето от едър мъж, койти или спеше, или беше умрял. Нямаше да се изненадам, ако е умрял и просто си чака смъртната констатацията по някое време днес или най-късно утре. На съседното легло беше седнал възрастен и сух мъж, с живи синьо-сиви очи. Гледаше ме бавно, но настоятелно, докато тромаво се чудех къде да се инсталирам. Реших да седна на единствения стол в стаята, разположен срещу трите легла. Вероятно нямаше да се разпадне под тежестта ми, изглеждаше, като да е надживял множество хора посетили тази стая.
Поздравих мъжете с притихнал глас, не исках да се натрапвам. Аз бях за малко и просто изчаквах. “Много рано си я закъсал, момче” — получих вместо добър ден от сухия старец. “Аз съм само за провекра на системата, май съм си наред” — отговорих, като истински се надявах да съм наред и да не ми се налага да остана в този бункер повече от един преглед време. Гледаше ме изпитателно, както старите затворници гледат зайците. Аз се мъчех хем да го изследвам, хем да не се натрапвам, но характерният дъблок поглед беше силно хипнотичен. “Ти как си, дядо” — поддържах болничания смоу тоук. Въздъхна дълбоко и тежките бели вежди натиснаха лицето му в униние. “Жив съм, но получовек, няма да ме бъде много, или поне така ми се ще — да не съм в тежест на дъщеря ми. По-добре да си ходя вече, стига толкоз”. Почнах да забелязвам детайлите — кожата на лицето му беше сива, а очните кухини бяха потънали в лилави сенки, които стигаха до скулите. Дишането беше повърхностно, с хрипове и дясната ръка стоеше неестествено, като пришита към торса. Не изглеждаше никак добре. “Докторът е добър, ще те вдигне на крака” — чудех се на къде да продължа в тази житейска безизходица. “Ако не беше толкова голям тоя пуст Ирак, сигурно щях да имам по-голям шанс, ама вече едва ли. Тц!” — подхвърли тази реплика по-скоро на себе си, отколкото на мен, но доста ме изненада. “Чакай, какво общо има Ирак?” — нещо не вдявах.
И започна да разказва.
Рангел бил на 76 години, от както се помни бил тираджия. Още от малък, като видел някой Москвич или Жигула на село, ходил при собственика да се моли да му дадял да я покара малко. Все го хокали, че бил дете, как ще кара книжка трябвало, но той все искал. И неговият баща, като най-накрая купил една Самара, то празник било — то чудо. Старият се напивал, а малкият Рангел само чакал баща си да удари глава във възглавницата, взимал ключовете от панерчето и газ из селото и околията. Обичал автомобилите, учил в Автото, разбирал от двигатели, но най-го влечал шоферлъка. Да карал и свят да гледал. Ама и парите били хуабави. Малко оставял за себе си, всичкото за дъщерята отивало. Тя да била добре, тя да била доволна. Цял свят обиколил с камьоните, но тоя пуст Ирак му взел всичко. Страшна държава било това — ако спреш където не трябва, причаквали те апаши — биели и грабели. Толкова негови колеги били пострадали. В Ирак ли си бил — само газ! И му се наложило да пътува натам, да карал части за хлеборезачки. Тръгнал натоварен от Измир да кара частите в Ирак. Закарал всичко чак в Басра, на южната граница. Тръгнал да се прибира и на има-няма 50км от Басра го прорязала остра болка в гърдите. Все едно с нож го проболи. Почнал да се изпотява, да не му стига дъх. Много се уплашил, ама не можело да спре — веднага щели да го ограбят и да му замине надника и парите за Леда, хубавата му щерка, най-милото в живота му. Нямало да се дава, режела болката, Рангел не пускал. Дъх не му стигал — давал още газ. До турската граница ако изкарал щял там доктори да вика. 11 часа карал без да спира, пикал в бутилка, с извинение, само се молил да стигне до Турция и от там да се обадел на Леда — да й пратил парите и да и кажел да не се притеснява. Стигнал до Турция, вече едвам дишал и от там не помнил нищо. Събудил се в България. От тогава бил получовек, изкарал инфаркт на крак, сърцето му вече почти не работело, едвам се придвижвал, до тоалетната като ходил се уморявал. Но Леда, Леда да е жива!
Старият Рангел се беше разпалил, псуваше иракчаните и тяхното племе, но лицето все се стопляше, когато спомене за Леда. Тия гъсти гайтан вежди тежко увисваха при грозния разказ — начумерени и люти, и после отведнъж скачаха косо нагоре в знак на любов към Леда. Гледах го и виждах една физическа развалина. И с необучено око знаех, че честите тежки задъхвания говорят за терминална сърдечна недостатъчност. Големите отоци около глезените, неестествено големият му корем показват голямо задържане на течности, цветът на кожата, хриповете… после в разказа идваше вечно неканена Леда и спомена за нея даваше един импулс на угасващото тяло.
В стаята влезе моят приятел кардиолога. “Айде момче, ела да си играем на чичо доктор”, ухили ми се закачливо той. Станах от стола и някак си гузно измрънках довиждане на Рангел. Не знаех какво да му кажа, искаше ми се нещо окуражаващо или позитивно…нищо не ми дойде, буквално се изнизах от стаята. В гърба ми се блъсна едно “Ако я видиш да идва, да й кажеш да не бърза — добре съм”.
Попитах лекаря какъв е случаят на Рангел. Както и предполагах — последна степен сърдечна недостатъчност. Дават му няколко месеца още. “Зеленчук, брато, но доста издържлив, каза ли ти колко часа е шофирал с масивен инфаркт?” — подхвърли моят приятел. “И най-тъжното е, че близките му са го оставили да умре сам като куче, няма да има кой да го погребе”. “Как, ами дъщеря му Леда?” — изстрелях развълнувано аз. “Така и не се свързахме с нея. Уж била в Германия от 11 години, но може и изобщо да не съществува. Поредната подобна история на забравен родител. Имам чувството, че вече е нормата, да ти кажа. Иронично как смисълът на живота на Рангел е Леда, тази сръх цел, която му е дала сили да прекоси цял Ирак, буквално умиращ в адска агония, а всъщност не съществува в живота му от десетилетия, ако изобщо някога я е имало. Хората имаме нечовешкото свойство да създаваме и проектираме фикции, които ни държат в цялост, докато телесата ни се разпадат. Превръщаме се в супер герои за самите себе си и търсим спасение, докато реалността ни стърже с ръждива тел по оголените сухожилия. В живота живееш за други, но смърттта намираш я сам. А, в България сам, като улично куче, смазан от системата. Тука е така…
Сега седни тук и вдигни тениската да те преслушам”.
