Натура 2.0.0.1

“Отказвам се, прости” — крещи старата жена.

“Отказвам се, в урод се превърнах — погледни”.

“Отказвам цялата отрова от своята душа,

“Задъхвам се, изчезвам аз завинаги.”

“От отровата мутирах” — продължава да разказва.

“Моята съдба бе да чистя въздуха човешки”,

показва черният катран в отворената пазва

“Всички ще загинат от себичните ви грешки”.

*

“Че кой те кара ти да чистиш” — присмиват и се тежко хората.

“Човекът сам чартае свободната си орис бляскава,

щом всичко можем и подчиняваме на волята,

Марш, откъдето си дошла — ти, старице крастава.”

“Всичко което имаме, с кръв и пот сме го строили”.

“Появяват се мрънкачи, като тебе стара жено”,

ала велики сме и бъдещето сами сме си градили,

ако теб те няма, вярвай, всичко ще е съвършено. “

*

И тя си тръгна, с нея тръгнаха си и листата.

Където север беше за секунда стана юг.

Някогашна жега — вече ад, катаклизмът се разрасна.

Полярните виелици удариха Европа с чук.

Морето се надигна и бреговете си прилапа,

животните в паника напуснaха своя хабитат,

Водите бентовете пукнаха и градовете като тапа,

краят на човечеството е трагично глуповат.

Спука се бетонът, змеята се отвори и превзе,

Човекът се оказа арогантно жалка гнида,

телесата се превърнаха в посредствено мезе,

армагедонът е на човечеството панихида.

*

После старата жена,

Във пролетни поля,

надигна и се подмлади,

сияеща във зеленина,

от човешка кръвнина,

кръговратът пак възстанови.