Мексико в 3 щата, 2 вътрешни полета и над 3000 сухопътни и водни километра
Кратък разказ за двуседмично преживяване из щатите на Чиапас, Юкатан, Кинтана Ро и градът на градовете — Мексико Сити.
Започнахме в Мексико Сити. Кипящият от живот, двадесет милионен град беше поредната градска джунгла, която, ако трябва да бъда честен, не очаквах с огромно желание. И аз, и съпругата ми не сме почитатели на блъсканиците по основните туристически атракции, градски транспорт, заведения и изобщо пренаселени обществени места от всякакъв характер. Трудно се впечатлявамe от архитектурни чудеса, градоустройство, музеи, варена царевица и динамичен нощен живот — обикновените красоти на подобни мегаполиси. Идеята беше да пътуваме до столицата на 123 милионната държава, от там да хванем полет до Вилаермоса, където трябваше да се срещнем с кума ни Николай и неговата приятелка Марина (той български гринго, тя швейцарски такъв).
Полетът през Париж беше изморителен (и един от най-дългите на които съм бил — 12 часа). Кацнахме в Мексико Сити следобед и чакахме предварително уреденият транспорт от хотела. Посрещане, обаче, нямаше. Звъннахме в хотела, поговрихме си на развален Спенглиш, посрещачи — йок. Бързо рекалибриране на плановете включваше закупуване на сим карта, Убер и газ към хотел “Кали Сюдедалa”. Както казваше “Камата” — “Буенос диас, Буенос Айрес”. ¡Bienvenido a Mexico!
Оставихме багажа и хукнахме да търсим Мескикански деликатеси. На Кремена й отне под минута да открие Ресторантът (с главно “Р”). “Лачена” гастрономичекса обител, предлагаща местни деликатеси и разбира се — меню с насекоми. Кремена, бидейки виден ентомофаг (да, тези които ядат насекоми) беше изключително развълнувана да пробва Escamoles (манджа от яйцата на местен вид мравки) и Tacos Chapolinеs (т.н.р. такос пълнен със скакалци). А аз, е — аз съм нейният любящ съпруг, въвлечен в този кулинарен подвиг (всъщност Escamoles бяха наистина вкусни).
Макар и “джет лагът” да изигра своята роля в първите дни на пътуването ни (ококорени очи и кристален поглед в 3 сутринта), бяхме много ентусиазирани и решени да вземем максимума от престоя в Мексико Сити. Демек — ранно ставане и 20 000 крачки на ден (минимум). Започнахме със щурм на Метрополитанската Катедралата, откъдето започваше и нашия “Фрий Мексико тур”. Не влизам в културни детайли по самия тур, но като цяло беше зле. Младо женско индианче с лош английски се опитваше да разкаже за Маи, Ацтеки, мезоамерикански традиции, Испански конкистадори, независимост, кино, храна и други мексикански работи (всичките ги има в Уикипедия) в един хаотичен и не особено лицеприятен ритъм. Това което ми направи впечатление, обаче, беше липсата на бели туристи. Групата беше пълна с мексиканци и няколко фриволни европейски души. Разхождайки се из мегаполиса, рядко се натъквахме на чуждоземци — сякаш не много хора искат да посетят един от най-големите (и цивилизационно значими) градове в света.
Мой личен “културен атракцион” в града бяха Palacio Postal и музеят Soumaya. Първото е централната им поща — хем поща, хем музей, а второто е модерен музей в бизнес квартала на столицата. Рахат за почитателите на културния туризъм и нищо особено за случайните минувачи тип природолюбители.
На втория ден в Мексико Сити се сблъскахме с реалността. Но първо гласувахме. Двадесет и шести май лято две хиляди и деветнадесето, цяла Европа избираше своите представители за Европейски парламент. Макар и избирателната активност в нашето отечество да бе най-ниската в Европа, аз и Крем не само, че гласувахме в посолството, ами бяхме и първите, които упражниха своя граждански дълг в зад граничната секция (прекъснахме закуската на самия Консул и екипът му, за което искрено се извиняваме).
После дойде и реалността. А именно, че сме бели “грингота” и местния бизнес се напъва да изстиска максимума от портфейлите ни. Бяхме се насочили към едно вълшебно място — Островът на куклите. Там, легендата разказва, баща загубил живота на дъщеря си. Момичето се удавило, а разбитото сърце на бащата го тласнало да окича глави на кукли по дърветата цели двадесет и кусур години. После и той се удавил. Ала куклите останали и ние, разбира се, искахме да ги видим. Висящи и красиви. Проблемът беше да стигнем до куклите — за целта трябваше да наемем лодка по каналите на т.нар. мексиканкса Венеция — “Ксочимилко”. Естествено, Ксочимилко беше на другия край на Мегаполиса — час с кола. Стиганхме до там, видяхме лодките и посърнахме. Лодките си бяха супер, но собствениците искаха да ни отрежат главите с цени. То не бяха увещания, то не бяха алтернативни острови, но цените бяха в пъти над това, което бяхме прочели, че е нормално. И на мен ми писна, поздравих всички на славянски език и повиках Убер обратно към центъра на града. Случайно или не попаднахме на тематична улична арт инсталация.
Едно от удивителните неща за Мексико Сити са безспорно колоритните и емоционални хора, които изграждат душата на града. Множеството улични артисти правят всичко шарено. Да не забравяме и за Площада Гарибалди — меката на Мариачите.
И преди да приключим темата Мексико Сити, бих желал да споделя колко малко е глобалното село. Не само, че успяхме да се видим с Хавиер (приятел на Кремена от мисия в Тайланд), успяхме да се засечем и с един стар съратник — Естел (с нея бродехме из Съединените Американски Щати през лятото на 2016 г). Прилагам частично фото доказатество (частично, щото с Хавиер се отплеснахме в бири и забравихме култа към селфи документацията).
Вътрешен полет до Вилаермоса. Там ни чакаха Николай и Марина, и белият Шевролет Авео. Малък измъчен двигател с автоматична скоростна кутия и много любов. Един от интересните факти за Мексико са т.нар. “tope”- по нашему легнал полицай. Е, не би ми и хрумнало да си помисля, че има държава на този бял свят (понякога цветът не е бял), в която да има толкова много топета. Когато осъзнах честота на тези бабуни, не ми остана нищо друго освен да ги броя. За 100км първокласни и второкласни пътища преброих над 200 топета. Нашето пътуване бе малко под 3000 км, т.е. можем да предположим, че бъбреците ни отнесоха над 6000 легнали полицаи за цялото пътуване. Да живее Шевролет Авео и неговото окачване! Иначе пътищата си бяха съвсем ок, но периодично се натрисахме на някое злонамерено топе. Някак в стрес карахме…
От Вилаермоса потеглихме за планинското селище на Сан Кристобал де лас Касас. Градче с размерите (по площ) на София и населението на Пловдив, разположено на 2100 м надморска височина. Зелено и чисто, шарено и пъстро, влажно и дъждовно,богато на кехлибарени находища…и пълно с революционери.
Движението на Zapatistas е своеобразна парамилитаристична организация, която дефинира себе си, като либерално социалистическа фракция (по идеология на основателя Емилиано Запато). Заражда се в началото на 80те години на 20ти век, предимно съставена от бедни потомци на Маите (истинските Маи от планинските джунгли). От 1994 г, след като Мексико влиза в НАФТА, движението придобива военен характер и целта му е независимост на региона на Чиапас. Днес напрежението е затихнало, но историята познава сериозни размирици в региона — отвличания, обири и убийства (дори и на туристи). Разбрахме доста за движението от гидът, който ни разказа повече за града. Разбрахме, също, за био производството на какао, добивът на Кехлибар и салмонелата в питейната вода. Интересна беше и информацията, че по път за следващата ни спирка — Паленке, трасето редовно се блокира от Запатистас, които искат пари, за да те пуснат да минеш (правят bloqueos или по нашенски — пътни блокади). От две момичета в хостела ни, които били пътували от Паленке до Сан Кристобал с обществен транспорт, разбрахме че автобусите и маршрутките правят конвои ескортирани от полиция, с цел лесно преминаване на планинските пътища. Ние ескорт нямахме, но бяхме склонни на дипломатични преговори с оскъден испански…вълнуващо!
Идеята за планинската блокада беше вълнуваща, но преди нея посетихме каньона Сумидеро, водопадът Шифлон, езерата Монтебело (с кратка визита до Гватемала) и кокетното градче Чиапа де Корса. Два дена на път, изледвайки щата Чиапас.
Сан Кристобал и околията бяха доста вънуващи, но знаехме че предстои едно от най-интересните места в Чиапас, а и Мексико като цяло — развалините на Паленке и красивите водопади около тях. 6 часа живописен, планински път (обадихме се в междуградска транспорта фирма — днес блокади от бунтовници по пътя нямало) и пристигнахме в едно красиво местенце в сърцето на джунглата. Малко басейн, малко бира и на другия ден чудото на Маите се разкри за нас.
Ако трябва да препоръчам едно място, което да бъде видяно в Мексико, то това са развалините на Палаенке. Целият UNESCO комплекс е разположен на над 15 км2 и над 1400 здания (само 10 % разкрити от археолозите)— от къщи до ритуални комплекси, гробници на забравени от времето владетели — всичко това в сърцето на джунглата.
Кралството на Паленке е населено от 300 г преди новата ера до 7 век от новата история. Трите основни храма (Храмът кръст, Храмът Листен кръст и Храмът Слънце) представляват гробници на велики за Маите владетели. Храмът Слънце е имал и ритуална функция — човешки жертвопренос с цел плодородие, борба със сушата и други злини. Ако Маите имат тежка година — обикновено колят малки момченца (ако е суха годината, детето е щипано и пробождано за да плаче. Колкото повече сълзи — толкова повече дъждове).
Макар и безупречни математици, астрофизици и инжинери, Маите не са войнствен народ. В пика на цивилизацията си (5–7 век) са наброявали над 5 милиона население (разпръснати из подобни на Паленке кралства, най-големите от които Чичен Ица, Коба) в цяла Мезоамерика (Мексико, Гватемала, Белиз, Ходнурас). Не войнственият народ редовно е покоряван от Ацтеки, Толтеки и разбира се тотално низвергнат от Испанските конкистадори през 14 век.
Великият испански конкистадор Ернан Кортез не подминава и Паленке — испанската узурпация над Мезоамерика е толкова окончателна, че заличава цялата писменост на една древна цивилизация — само в Паленке са изгорени над 40 000 книги. От цялата писменост на Маите остават едва 4 книги, а разшифроването на езика отнема над 80 години. Фонетичен език с над 5000 думи, дълго време считан за тотално заличен. Всичко това с Божията воля и суровата ръка на инквизицията.
Водопадът “Роберто Барио” беше поредното попадение в близост до Паленке. По път натам най-накрая случихме на (наглед) сериозна блокада. Ей тъй, по средата на пътя виждаш една дебела (ама дебела) верига опъната от край до край на платното. До сега бяхме виждали тънки въженца, бидейки опнати от малки маички, които ние просто газихме (въженцата, не маичките). Този път, обаче, на пътя имаше верига, като за повод на динозавър, а собственика на веригата беше едър чичко с каубойска шапка (като собственик на динозавър). Спряхме, този път нямаше как. Приближи ни 14 годишно момче и даде по една листовка. Събирали пари за някакви си птици (май). Николай, чийто испански се простира до това да преброи до 6, му каза “Ноу, тенк ю”, върна листовката и малкото момче посърна. Никак не беше войнствено настроен (сигурно му е в кръвта). Онзи с повода за динозавър, просто отпусна веригата и ние продължихме (прочетох огромно разочарование, като на стар войвода след провален бунт).
След Паленке , направихме дълъг преход (над 10 часа) до Тулум. Един от големите туристически центрове по Майската ривиера — мечтаното карибско море, лазурни води, пясък като тебешир и много … водорасли! Бяха ни предупредили за тях, но ние третирахме сигналите, като за разглезени Американци. Бяхме в голяма грешка.
Бяхме запазили чудни къщички на брега на морето. Ония къщи от филмите, където морето е светло зелено и палмите по 5 метра. Да, обаче, смрадта около тия ми ти къщи беше зверска. Въпреки усилията на собствениците на комплекса (денонощно ровене и извозване на водорасли — виж снимката на решещата се Крем) тая работа няма оправия. Идеята беше да си починем на красивата Майска ривиера, но не щеш ли — пак почна едно зверско обикаляне, което поне си струваше!
Интересен е феномена на т.нар. “cenotes” или сеноте (кладенец) на полустров Юкатан. Над 6000 красиви кладенеца обитават този щат и се получават вследствие на свличане на варовикови скали, където избиват подпочвени води. Старите сеноти са отворени, а по-младите запазват купола си, но имат интересни подземни пещерни образувания. Сенотите са феноменална алтернатива на плажове — стават за скачане, шнорхелинг и гмуркане. Бих казал след Паленке, откритието на сеноти е второто най-добро нещо за мен в Мексико.
В близост до водорасления ни хотел бяха и руините на Тулум. Майско селище, специализирало в мореплаване и търговия. Разцвет достига през 13–15 век.
Пред последната ни спирка беше във Ваядолид и едно от седемте чудеса на света — Чичен Ица. Ако трябва да бъда честен, храмът на Кукулкан (посещаван от над 2.5 милиона туристи годишно) не успя да вдъхне това чувство на космично впечатление, оставено в сърцето ми от Паленке. Може би защото вече всички страдахме от проклятието на Монтезума (Имепратор Монтезума е бил “щастливецът”, под чието влияние испанските конкистадори завладяват Мексико през 14 век. Последната му дума, или неговото проклятие, е че всеки бял гринго, който посети Мексико, има уникалната възможност да получи голяма доза диария), или пък защото наистина бяхме пренаситени от впечатления, или пък наистина сме развили непоносимост от гледката на препечени от слънцето американски грингота…някак си не усетихме чара на това важно за човечеството място.
Една от феноменалните черти на храма на Кукулкан, е че по време на пролетното и есенното равноденствие слънчевите лъчи хвърлят сянка, която наподобява змия, слизаща по ската на храма. Това е било едно от чудесата на върховните предводители, умело използвани за тотален контрол над простолюдието. Подобно, в Паленке, има насочен лъч светлина, който се разбивал в огромен скъпоценен камък на главата на вожда. Пръскащата светлина е считана за божия намеса. Божията намеса за право на управление. Или как математиката, физиката, астрологията и науката като цяло, се се употребявали за контрол над обикновените плебсове. Дали хиляда и петстотин години по-късно, има някакви прилики?
След Чиченица дойде и нашата последна спирка — островът на жените — Isla mujeres. Ханаан, мястото без водорасли — единственото по цялата Майска ривиера (знаехме, че е единственото благодарение на господата от НАСА. Освен всичките им космически наблюдения, НАСА имат цяла платформа, която показва наносите на водорасли из Карибския басейн. Сами се сещате колко страда американският туризъм от водорасли, след като НАСА се намесва в “диагностиката” на проблема). Тук е моментът да вметна, че тази поява на водорасли в такъв обем е благодарение на теб и мен, и господата от нефтената индустрия…от 2014г насам, температурата на водата се е вдигнала с над 1 градус по Целзий. От там — добра среда за развитие на повечко водорасли. С очите си виждахме последствията от глобалното затопляне (Тръмп да види снимката на решещата се Крем, ако не вярва).
Истината — свръх пренаселен от бели туристи остров. Да — хубав остров, но не — определено не нашето място. Имахме възможност да се гмуркаме с тигрови акули, но и това пропадна заради лошо време. Е, имаше малко текила за утеха, пък и Естел пак се материализира при нас.
Успяхме да се погмуркаме из рифовете на острова (с водач и всичко, добре развит туризъм) — безспорно интересна флора и фауна, но всичко беше някак си огорчено, след като организираната лодка за гмуркане ни закара на поредния “туристически атракцион”. Кошара (3 х 3 метра) в която имаше едни беден скат и една омърлушена рифова акула, даваща целувки, на тези които си платят.
Изкарахме 4 дена на острова, беше повече от достатъчно. Изпратихме Мексико без много носталгия, но заредени с нови преживявания и жажда за нови такива. И макар и Крем да се прости с телефона си на летището (загубен или откраднат, спорът продължава) в Канкун, нищо не успя да погаси усмивките ни. В полета навръщане се запитахме отново: “Това ли е смисълът на живота?” Може би, не — но тази перспектива никак не е лоша :)
