Перу — 2 седмици в земята на инките
Самоорганизирано пътешествие с елементи на разсъждение през погледите на Крем, Нед, Николай и Александра. Дълго видео в края на статията.
Продължителност: 16 дни (29.04–14.05.2023) с полетите (активно време в Перу — 14 дни); бюджет на човек: 3400 лв + 2800 лв полет (включва настаняване — основно апартаменти през AirBnB, 3 или 4 звездни хотели, храна — 95% заведения, 5 вътрешни полета, гидове, таксита, билети за забележителности, сувенири и други дребни разходи). Местната валута е Sol (Сол), но се приемат и долари. Общественият транспорт е слабо развит (ползването на “collectivos” — малки бусчета е препоръчително само на кратки разстояния). Таксита са обичайния превоз, може да се сваля от цената след пазарлък, налични са навсякъде. Сравнително безопасна държава с гостоприемни хора.
Перу е дестинация, която винаги е стояла високо в нашите “топ” желанията за пътешествия. Тази година ни се усмихна късметът и останахме с една мечта по-малко. Направихме, както се оказа, едно от пътешествията на живота ни, като посетихме 4 различни “зони” от Перу, а именно Куско и Свещената долина (Мачу Пикчу, като основна забележителност, но далеч не най-впечатляващата за нас), Арекипа, джунглата на Икитос и столицата Лима. В този ред. Между различните “зони” се придвижвахме със самолет — общо 5 полета.
Пътешествието ни започна ударно — няколко седмици преди стартовата дата полетът ни беше отменен. Ние, по подразбиране, не се дадохме лесно и с цената на множество мъки и имейли успяхме да организираме нашето присъствие в авиона. Само че далеч от оптималното… в крайна сметка в рамките на 24 часа на отиване ( с една непредвидена спирка в Панама) и почти 40 на връщане (с едно непредвидено спане в Амстердам), срещу 1400 Eвро на човек, получихме мечтаната дестинация. Жертвите в името на пътешествието…(едно на ум с Air France). Николай и Александра пътуваха от Цюрих и нямаха драма с полетите. С тях двамата се видяхме в Перу.
Зона 1 — Свещената долина и Куско. Продължителност 6 дни.
Преди да задълбаем в дебрите на Свещената долина е редно да споменем, че Перу е огромна държава. Възможностите за избор на маршрути и “зони” са много. В рамките на двете седмици, с които разполагахме и взимайки под внимание протестите, които бушуват от декември 2022г, на картата по-долу съм маркирал “зоните”, които ние избрахме да посетим. Изпуснахме Пуно и езерото Титикака, също и линиите на платото Наска, чухме и за прекрасни плажове в северната част на държавата…няколко повода да се върнем отново!
Ден 1: Олантайтамбо
След хиберниращият ден 0 в Лима — лагерен сбор с Николай и Александра, които бяха отдавна заспали, когато ние пристигнахме, и една орташка бърза нощувка за презараждане, кацнахме в Куско — древната столица на инките и нашата първа отправна точка. Бум! Планът беше да хванем такси от Куско и да “слезем” до Олантайтамбо — малко селище в сърцето на Свещената долина. Под слезем, имам предвид да свалим надморската височина и да започнем аклиматизацията си на по-ниска такава.
Следва темата за аклиматизацията и надморската височина. Важна и леко болезнена тема. Куско е разположен между 3300 и 3600 метра надморска височина — достатъчна, за да се усети “разреждането” на кислорода, особено от многоклетъчни, които по презумпция си живеят на припек в ниското. В момента, в който излязохме от херметизирания самолет всички почувствахме замайване. Впоследствие вертигото се влоши при някои (за кратко), при други изчезна, но в крайна сметка всички успяхме да се аклиматизираме и да сме пълноценни. Добра практика е да се прекарат няколко дни (минимум 2, по-добре 3) в градчетата на Свещената долина — Олайтантамбо, Урубамба, Агуас Калиентес — всичките варират около 2500 м надморска височина (повече за височинната болест). При нас аклиматизацията започна със Свещената долина, за да атакуваме Мачу Пикчу и най-накрая да акустираме в Куско — най-високата точка. Задоволително аклиматизирани и хванали живота здраво за тестисите (по взаимно съгласие, разбира се) атакувахме първото предизвикателство!
Ние избрахме Олантайтамбо (Оllantaytambo) за начална точка на експедицията — оказа се страхотен избор. Градчето се намира на 60 км от Куско и отне около 2 часа с такси (използвахме услугите на Taxidatum — може да се намерят и по-добри цени на локално ниво, но през интернет — толкова. Струваше 36 америкаснки $). Настанихме се в прекрасно хотелче, с още по-прекрасни служители, където намерихме и нашия гид за Свещената долина — Ренато. В деня на пристигането ни, успяхме да хванем работното време на руините на Олантайтамбо — един от последните градове-бастиони на съпротивата на инките срещу испанската инвазия (работното време на повечето обекти е 17.00ч, а това на слънцето — до 17.30ч).
NB! Препоръчвам закупуването на 10 дневния билет за всички забележителности в Свещената долина и Куско — вероятно ще посетите всичкото руини в следващите няколко дни. Офертичка с любезното съдействие на министерство на туризма в Перу!
Храната в Перу е изключителна. По-невероятното е стандартното отклонение на качеството на всеки един ресторант, който посетихме. Няма слабо! Повечето ахчийници в Свещената долина са за туристи и трудно може да се види някой местен в тях. Естествено цените са завишени, но все пак достъпни. #ХубавоЕ
Ден 2 — Морай, Марас, Чинчеро.
Вторият ден започна рано (голяма част от дните започват рано — Перу е огромна държава и ако искахме да изживеем повече — трябваше да се напънем. И само някой да се е объркал, че е на почивка). Транспортът беше уреден чрез Ренато (нашият гид), а първата спирка беше мистичният Морай — агролабораторията на инките. Тази огромна терасовидна котловина, странно приличаща на амфитеатър, всъщност е терасирана нѝва с няколко важни особености. Знанията на инките са стигали до там, че да могат да използват движението на Слънцето и Земята, различните въздушни течения и разнообразието на микроклимати, така че температурната разлика между най-горната и най-долната тераса да достигне повече от 15 градуса по Целзий. Също са носени разнообразни почви от различни краища на империята. Изполвайки температурните разлики, различно напояване и разнородни почви, в Морай са отглеждани множество земеделски култури. Правени са опити за смесване на сортове, наблюдавани са циклите на развитие на агрокултури — истинска земеделска лаборатория, която да спомогне за изхранването на 30 милионната империя.
По пътя към следващата дестинация — солниците на Марас, спряхме в чичерия — място в което се прави традиционната ниско алкохолна напитка чича (аз ѝ викам местната боза с алкохолен градус от 0.5%).
Солниците на Марас, известни още като Салинас — са солници, измислени от инките, създадени от инките, използвани до днес. Твърдят, че солта (Качи ракай на езика на Кечуа) е специална, с богато съдържание на минерали. Аз на вкус не я различих от бургаската, но какво разбирам аз…По-интересна е собствеността на над 4000 солници. Наследствени по право на народа на Марас, ако семействата не се грижат за солниците, обаче, държавата им ги взима и дава на друго семейство (малко вероятно, заради високата цена на солта, като основен поминък в региона).
След Марас стигнахме и до Чинчеро — градът на платовете на краля. Тук видяхме как се обработва въ̀лна от лама и алпака, разходихме се до църквата построена от испанците и станахме свидетели на малък фестивал от малки танцуващи хора.
Денят завърши подобаващо с храни от киноа и шоколад (всеки ресторант беше повче от феноменален).
Ден 3 — големият ден на Мачу Пикчу.
На езика на Кечуа Мачу Пикчу означава “Старата планина” и е едно от седемте чудеса на света (за малко и Белоградчишките скали да са там, но това е друга тема). Безспорно феноменаленият комплекс датира от 15ти век, построен като религиозно и почивно сборище в чест на Пачакути — най-успешната ръководна инка (и създател на империята) от 12-те управлявали (империята на инките съществува само 134 години и е имала 12 императора). Висшите шамани са почитали бога Инти в множеството храмове, докато върховните кралски инки са релаксирали чрез СПА процедури на свещеното си местенце — като цяло е било място за религиозен и спа туризъм за елита (нещо като някоя от резиденциите на Тодор Живков, но без цялата религиозна помпозност). Прословутите Inca trails (пътеките на инките) — високопланински пътеки, започващи от древната столица Куско, на 60 км от Мачу Пикчу, са своеобразни пътеки на пречистване и съзерцание — здраве чрез спорт по наше му. Капацитетът на Мачу Пикчу е бил около 1000 човека, имало е жилищни сгради, водохранилища, складове. Целият град е ориентиран на изток — бил е своеобразна обсерватория разположена на 2340м надморска височина.
И сега малко за нещата, за които никой не казва, щото не са крайно розови. Нерозов факт 1 — има много хора. По-точно около 1.5 млн на година посещават светилището. Добрата новина тук, е че територията на комплекса е значително голяма, но въпреки това винаги има някой гринго, който е в кадър. Нерозов факт 2 — топло е. 13 градуса на юг от екватора означава, че дори и на 2500 м надморска височина пак е топло (дори в дъждовния сезон). Напича яко и няма сянка. Нужни са тежки кремове и големи шапки. Нерозов факт 3 (и помоему най-досадният ) — за да стигнеш до Агуас Калиентес, известен още като Мачу Пикчу таун — мястото на тръгване на автобуси за светилището, трябва да си хванеш влак. Дали влакът ще бъде хванат от Куско, Олантайтамбо или другаде по линията — трябва да е влак, асфалт няма. Освен, че трябва да е влак, трябва да е една от двете фирми за туристи. Не може да се качиш на влак за простосмъртни, демек местни. Влакът от Олантайтамбо до Агуас Калиентес е с продължителност от час и нещо. Струваше 160 USD в двете посоки. Ако щеш. На всичкото отгоре, понеже очеизвадно влакът не струва по 160 долара на калпак, фирмите, които предлагат превоза, се чудят как да вдигнат добавената стойност на пътешествието и от немай-къде напъване предлагат безплатно кафе (до тук добре), клоуни (много активен подскачащ клоун, който те изморява само докато го гледаш) и модно ревю на дрехи от алпа̀ка (тия същите стюарди изведнъж започват да чупят стойки и карат всички пътуващи да им пляскат, като на сватба на Ким Ир Сен). Тотален криндж, от който още ме боли…
Ден 4 и 5: Куско — свещената столица на инките.
Първият ден в Куско беше отреден за заслужена почивка. Открихме невероятно кафе на Пласа де Армас с гледка към катедралата. Потънахме в разходки на града и простичък усет на мястото. Отново имахме височинни проблеми (отнеха едно преспиване за аклиматизация), но като цяло древната столица на инките е доста интересно място. Допадна ни. Старите разкопки на Saqsaywaman (най-впечатляващата крепост и религиозен център), Q’enqo, Puka Pukara, тесните улички, дори турситичексите капанчета притежават неповторим стил.
Интересни за посещение места са Qorikancha — върховния храм на инките, трансформиран в католическа катедрала след испанците и пазарът Сан Педро. Други забележителности са кръстът на Христос — Blanco Cristo (реплика на стауята в Рио), препоръчвам такси/убер до самия кръст и после разходка надолу през кварталa Сан Блас. В Куско има музеи, малки работилници, барове с гледка, прекрасни ресторани — могат да се прекарат 3 пълноценни дни в града (ние изкарахме 2 и на 3-тия хукнахме за едно от градчетата в Свещената долина, за което не остана време по-рано.)
Ден 6 — Писак: скритото бижу на Свещената долина.
Разположен в околията на река Урубамба селището Писак е служило за защитата на долината от запад — имало е земеделски функции, но също е дом и на храмове с култ към Инти и слънцето — имало е и религиозна стойност. Т.е. градът Писак е бил с не по-малка важност от Мачу Пикчу…но някак си никой не знае за това място и толкова по-добре, защото ние имахме страхотно преживяване там. Мисля си — може би най-интересното място в Свещената долина, където и аз, и Крем имахме онова чувство на блаженство, което ти стопля душата, когато се разкрие поредната гледка. Качихме се до входа на руините с кола, а от там — направихме близо 3 часа хайк през самите руини и обратно до самия град Писак. Руини изникваха и от северната, и от южната страна на хълма…незабравимо! След завръщането ни в България ни попитаха, кое ще остави най-силен спомен — и аз, и Крем отговорихме Писак!
Един от много големите плюсове на Писак, е че можеш да се разхождаш навсякъде из руните. За разлика от Мачу Пикчу, където си ограничен от свободно движение (с цел запазване на комплекса), тук можеш да прекараш неограничено време…и няма хора. Буквално видяхме още 4–5 човека, след като преминахме началната точка на руините и се отправихме на преход към градчето. От входа на руините до самия град са около 3 часа спокойно ходене.
Зона 2. Ден 7, 8 и 9: Арекипа и каньонът Колка.
Ден 7. Поредното ранно ставане и полет от Куско до Арекипа. Цените на low cost полетите варират между 100–150 USD в посока и са препоръчителни, ако времето е кът, тай като пътищата в Перу не са добри, но за сметка на това са натоварени и преливат от шофьорски чувства, които диктуват, че винаги трябва да си първа кола. Винаги и на всяка цена.
Арекипа, наречен белия град, заради варовиковите фасади на сградите, е сгушен между 7 активни вулкана, като Мисти е най-големият от тях, изригва средно на всеки 500 години, а последното изригване е средата на 16ти век (тук сметката е лесна и със сигурност всява безпокойство у местните жители). Прекрасен колониален град, вторият по големина в Перу, създаден през 16ти век от испанците, макар с 5000 години непрекъсната история на обитаемост от различни племена (които са поробени от инките, те пък са бастисани от испаниците). Със своите един милион обитатели разпръснати в едноетажни къщи заради високата сеизмична активност (всъщност имат само две 20+ етажни сгради на банки, щото само банките може ли да си позволят японска противоземетръсна технология за сгради), градът е значителен по размери. Но в центъра — в центъра е спокойствие. Пристигнахме по обед и имахме време да видим местната Пласа де Армас — централния площад (любопитен факт, е че във всеки град има по един централен площад, който традиционно се казва Пласа де Армас — площадът на оръжията). Точно на всеки централен площад след появата на Франциско Писаро (разбирай испанците) са били разстреляни престъпниците от сой — от там и името на площада.
Това което ще остане най-силен спомен от града е манастирът Санта Каталина. Започва дейността си през 1580г и е предназначен за женските отрочета на богати фамилии. И то за вторите (натално-хронологично) по ред женски отрочета. Първите женски се бракуват по сметка — я с политически цели, я за за добра зестра. Вторите обаче теглят късата клечка и ги пращат в манастир да търсят Саваот и да пазят непорочността (легендите говорят за набези на повратливи монаси, заровени бебешки скелети и прочие). Санта Каталина е лъскав манастир за деца на богати родители и си личи! п.с. заради цветовете манастирът е рай за инфлуенсърите.
Ден 8. Каньонът Колка.
Отново ранно ставане преди изгрев и организиран транспорт до един от най-дълбоките каньони в света. Всъщност, Колка със своите 70 км дължина и на места над 3000 м дълбочина, е вторият по големина каньон и е два пъти по-дълбок от легендарният Гранд Каньон в САЩ. Известен като долината на орлите, Колка е домът на Латиноамериканския Кондор. Най-голямата птица позната на света (размер на крилата е 3м и тегло до 12кг).
Пътят Арекипа-Колка също е впечатляващ. Освен, умопомрачителното шофиране на фирмата, с която бяхме организирали визитата (мисля, че и Мика Хакинен щеше да има коментари за множество от предприетите изпреварвания), интересно беше и преминаването на най-високата точка от маршрута на 4900м надморска височина. Липсата на кислород беше усетена значително и мисля, че за първи път в живота си започнах да разбирам филмите с алпинисти и високопланинските им терзания. Като цяло неприятно усещане, но добрите новини тук са, че Колка е на 3600м — далеч по-поносима височина (за мен лично).
Ден 9 — спокоен ден в Арекипа.
Най-накрая се наспахме и бяхме готови за още от чаровния град Арекипа. И го получихме. Манастирът Реколета построен през 17 ти век. С огромна старовремска (от 17ти век) библиотека, красиви градини и красиви камбани (нямаше как да не ги оценим по достойнство).
Посетихме живописния квартал на Янахуара, но денят ще бъде запомнен с визитата на музея на Замръзналата Хуанита (за жалост забранено снимането). Замръзналата Хуанита е прозвище, което се използва за описване на мумифицираното тяло на инкската принцеса Хуанита, открито във връх Мумията (Volcán Ampato) в Перу през 1995 г. Момичето (13–14 годишно към момента на нейното жертвоприношение) е живяло около 500 години преди откриването си и е важен археологически и културен артефакт за народа на инките и за науката като цяло. Хуанита е известна с това, че тялото й е изключително добре запазено, заради бързото му замръзване веднага след смъртта й. Съхранени са и много от оригиналните й дрехи и накити. Хуанита се смята за един от най-добре запазените примери за инкската мумификация и е важна за археологическите изследвания и наследството на инките. Гледката на замръзналото, сгушено дете е доста въздействаща, а музейният гид правеше разказът безкрайно интересен.
Ден 10, 11, 12 и 13 — Икитос и тропическата джунгла по горното течение на Амазонка.
Ден 10. Ранен полет от Арекипа до Икитос (с прикачване в Лима). Озовахме се в най-големият град по течението на Амазонка — 500 000 човека. Освен това, Икитос е достижим само по въздух и вода — романтично си представях откъснато райско местенце живеещо в хармонична идилия. Нашата цел започваше от една хижа на 2ч с моторница навътре в джунглата, но Икитос ни “блъсна” с присъствие. Първото нещо беше влажността на въздуха между 92 и 95 %. Тежка, лепкава констистенция, която те кара да се изпотиш на минутата. Крехките ни бели тела не понасяха лесно екваториалния климат. По-лош беше фактът, че трафикът и принадлежащия му въздух бяха непоносими. Тук-тук таксита (самоделни триколки от мотор), които оперираха с бензин А78 се движеха, като в термитски мравуняк — без особено отличими правила, навсякъде, по много. Иронично мръсният въздух в средата на “белите дробове” на планетата ме объркваше и задушаваше. Взеха ни от летището и стигнахме до офиса на агенцията, с която бяхме организирали следващите 4 дни. Кратък инструктаж, връчване на гумени ботуши и мръсна газ (буквално) към джунглата.
Късно следобед стигнахме до наводнено тресавище в предверието на първото селище, което посетихме — Санта Мария де Фатима. Селището беше транзит към първата активност от нашето 4-дневно приключение — нощен преход в джунглата, но за да стигнем до него трябваше да преминем въпросното тресавище. Траверсът се осъществи с любезната подкрепа на 2 дечица на възраст от около 7–8г, които умело управляваха самоделни канута. Аз щях да обърна кануто още с тромавото си качване (слон в дървена лодка), но децата бяха ловки балансьори и успешно ни помогнаха да преминем тресавището.
Три неща изобилстваха в джунглата — влага, кал и комари. Ходенето с дълги ръкави и крачоли наистина затрудняваше естественото охлаждане на тялото, но ако не бяха дългите дрехи и репелента, комарите щяха да ни изядат живи само за няколко минути. Изключително враждебно място за европейци.
Ден 11. Розови делфини, островът на маймуните и бебета каймани.
Ранен старт преди изгрев и кратко пътуване по могъщата Амазонка (в най-широката ѝ точка в региона на Икитос, реката е с широчина 4км и над 100м дълбочина). Пристигнахме в определена зона, позната на местните, където розовият делфин се храни и размножава. Успяхме да зърнем застрашения вид, макар той да беше далеч по-незаинтересован към нас от средиземноморския си еквивалент.
Денят продължи на острова на маймуните — приют за спасени от трафик на домашни любимци маймуни. Трафикът с екзотични животни се оказа сериозен бизнес — след трафик на хора, наркотици и оръжия. Бяхме информирани, че за всяка маймуна в плен загиват поне 4 (нужно е да се хване малка маймунка с цел опитомяване, отстрелва се майката със сачми и умират голяма част от децата около нея). Приютът е разположен на островна площ от 450 хектара — голяма част от маймуните се интегрират обратно в природата. До този момент хората там са спасили и реинтегрирали стотици маймуни, като в момента се грижат активно за 36 маймунки от 7 различни вида. Якото е, че може да се доброволства на това място!
Този динамичен ден завърши подобаващо — вечерен преход с цел намиране на каймани. Макар да не намерихме възрастен индивид, успяхме да видим бебе черен кайман.
Ден 12. Ленивци, змии и изтръпналото рамо.
Денят започна с ужилване. Нещо, така и не разбрах какво, не ме хареса. На излизане от стаята (по път към закуската) нещо ме ужили по рамото и усетих пронизваща болка в областта. Приличаше на ужилване от оса, та като нищо да е било някаква амазонска роднина. Беше странно, защото рамото ми изтръпна после се оправи, после пак изтръпна и цял ден беше on/off. Тъп старт на деня, но пък после нещата станаха по-интересни. Тръгнахме за наблюдение на ленивци — много, много часове с лодка в търсене на мързеливите маймуни, които намерихме на другия ден, но ги намерихме. Имахме късмет със змиите, обаче! Успяхме да зърнем боа, която нашият гид изкара от храстите. Поне 3м парче — абсолютна красота! Видяхме лианата на Аяхуаска (един от най-сериозните халюциногени в света), игуани и разни знахарски дървета и храсти — поредния невероятен ден в джунглата!
Ден 13. Племето Ягуас, риболов на пирани и обратно в Икитос.
Последният ден в джунглата също не разочарова. Макар да си пролича, че ни беше спретнат туристически шоуруум (цялото племе по полички от слама, танци в кръг и ръчно направени сувенири), имаше нещо автентично в племето Ягуас. Като за начало не говориха испански — поне по-старите от тях (всичко беше “Папатай” — “ок”, но също “привет” и “довиждане”). Тези които говориха твърдяха, че всеки ден вървят по 6 часа в посока, за да направят малкото си представление за туристите. Племето наистина е откъснато и наистина се опитва да свърже двата края (гидът ни твърдеше, че Ягуас са едни от малкото добронамерени племена, които живеят откъснато — други били войствени).
Денят продължи с риболов на пирани. Много забавно, особено когато от 10–12 човека, които се опитват да ловят от понтон в реката само българите им късат джуките на пиранките (това е официален рибарски термин).
Следобедът приключи в град Икитос. В хотел. В хотел с малък басейн. В хотел с малък басейн с ледено студена бира (пишейки това все още пускам сълза). След комарите, задуха, жегата, калта и постоянната концентрация да не настъпиш нещо отровно — хотелски гьол беше своеобразна манна небесна. П.с. имаше и климатик. П.с.с. вечерта ядохме Сури червеи и така затворихме глава джунгла.
Ден 14. Последната глава — Лима и кварталите Мирафлорес и Баранко.
Лима е мегаполис. 10 милионен град пълен с енергията на забързаната ни цивилизация. Огромни булеварди, живи квартали, гъмжащи от вкусни ресторанти, музеи и нео-колониална архитектура. Ние отседнахме в перлата на Лима — квартал Мирафлорес. Хубавото си е хубаво — кварталът е издигнат с гледка над Тихия океан, 6км паркова ивица, тенис кортове и скъпи жилищни сгради. Хванахме залеза в това магическо място и останахме очаровани. Разходихме се до хипстърския квартал Баранко, пихме крайно надценени коктейли, за да си припомним смисъла на капитализма. На другия ден напрвихме “фрий лима тур” , разгледахме централната част и поехме от последните си глътки въздух в Перу…
Така затворихме двуседмичното приключение Перу — земя на разнордоности, земя на щастие и приключения! ”Тупананчискама “ — докато се срещнем отново!
Да и Не в Перу:
- Не планирайте пътуване с туроператор. Държавата е сравнително лесна за навигация, приятелска и безопасна.
- Не планирайте твърде много напред — ние запазихме първите си 3 нощувки и от там — накъдето реши групата. Чарът на гъвкавостта в соло пътуването.
- Не взимайте всяка цена за даденост — преговаряйте и се борете за справедливост (в Перу и в живота по принцип).
- Да на уважението на местните ценности и култура — хората са различни, имат “други” разбирания — уважавайте ги и градете подобаващ имидж за всички туристи (да не говорим, че българи се срещат рядко и вие сте 100% извадка за България).
- Да на четене в интернет, но и разговор с местните хора. Така ще разберете най-добре къде и какво да посетите.
- Да на поне две седмици в тази прекрасна държава. Лесно можехме да прекараме поне още 2 седмици (не посетихме, Пуно и Титикака, Наска, Пустинята, Множество острови и плажове).
ВИДЕО за по-добро онагледяване (прдупреждение за 44 минутно аматьорско видео съдържание)
