Скумрията на Ангъс
Към предната глава (In Flanders Fields)
Първият му спомен беше от замъка. Не помнеше как се казва или как се е озовал там — но гладът го бе откарал до кухнята, където се промъкна докато всички спяха. По-точно докато мислеше, че всички спяха — но не и възрастната готвачка, която го спипа да яде с пръсти от картофената яхния или поне от това, което бе останало от нея. Едрата жена държеше свещ и бързо се окопити след изненадващата среща — със завидна за размерите си пъргавост се озова до него, взе тавата от ръцете му, зашлеви му един шамар с опакото на ръката и го изпъди в постелята. Чак след това се вгледа в застиналото му изражение, смесица между детска невинност, молба и страх и осъзна, че не познава това дете — не го беше виждала нито в замъка, нито в околните села и не знаеше как се е пръкнало тук, в левия край на нищото.
Замъкът се намираше в широк залив на кръстопътя на три големи езера, събиращи водите си от множеството планински потоци и реки в района. Често обвит в мъгли, до него се стигаше единствено с лодка или по извит каменен мост като и двата подстъпа бяха строго охранявани през деня и недостъпни през нощта. Най-близките селища бяха няколко овчарски колиби нагоре по хълмовете на изток, войнишкият пост при пролива към съседния остров на север и малките кланови поселища на юг. Макар и отдалечени, съседите се познаваха — така че появата на непознато дете посред нощ в кухнята беше забележително събитие, което събра значителна част от населението в голямата зала сутринта. Момчето изглеждаше на около 4 години, с изцапано с кал лице и прокъсани по лактите и колената стари дрехи. Почти не говореше и никой не успя да изкопчи името му, затова оставиха Грина, старата готвачка, да го кръсти. Тя избра името Ангъс и го взе под попечителството си в отсъствието на други желаещи.
Ангъс прекарваше детството си между кухнята и овчарските колиби. От малък се научи как да борави с огън, нож и зеленчуци и бързо започна да заработва прехраната си сам. Бягаше между замъка и отсрещния хълм по два пъти дневно — в едната посока носеше неизменната яхния за овчарите, а в другата — прясно издоено мляко, което “без да иска разливаше”, предимно в устата си. Макар повечето външни лица да не подозираха, кухнята беше сърцето на замъка — тук се случваше всичко, от ежедневното клюкарене до взимането на важни за общността решения, които после се приписваха на Дреъм, де юре владетелят. Ангъс бързо разбра, че истинският владетел на замъка е Грина и нейната дума има тежест над всички останали — и макар да се страхуваше от нея, това не му пречеше да не я слуша и да прави пакости.
Веднъж, решил, че ежедневният път до овчарските колиби му е доскучал, Ангъс реши да си вземе компания — и тъй като не успя да се спогоди с нито една от замъчните котки, малчуганът се спря на прясно уловена, все още жива скумрия, която натика в стъклена дамаджана с отчупено гърло. Това беше неговият аквариум, а играта, която си измисли, беше да стигне възможно най-бързо до колибите като разлее възможно най-малко вода. В началото, разбира се, не му се получаваше — водата плискаше навсякъде и скумрията придобиваше все по-стъписана физиономия, доколкото една скумрия може да се стъписа. С времето, обаче, Ангъс се научи да внимава къде стъпва, когато бяга, и да балансира дамаджаната доста по-внимателно — след няколко курса вече почти не разливаше вода и си представяше, че вижда как усмивката плъзва по устата на иначе безмълвната риба. В сънищата си я виждаше как подскача от щастие при плавното му бягане и как рязко посърва, ако се спъне някъде. Ангъс беше убеден, че на този свят няма нищо по-лошо от посърнала скумрия, но въпреки това обичаше да се заиграва докато бяга. Резки клякания, внезапно тръгване, скок, остри завои и нескопосани опити за слалом разнообразяваха ежедневните му пътешествия и вгорчаваха живота на приятната скумрия.
Ангъс знаеше, че Грина едва ли ще хареса всичко това, но някак успяваше да й убегне и тайно да храни домашния си любимец с трохички хляб и собственоръчно уловени червеи от калната гняс под моста на замъка. Очаквано, една сутрин Грина го посрещна на входа на кухнята докато той се промъкваше, за да вземе нещо за хапване преди първата си разходка— разбира се, с точилка в ръка и изпитателен поглед. “Ето къде си била, скумрийо проста!”, процеди със застрашителен тон тя, а Ангъс не беше сигурен дали думите й са насочени към него или към рибата, която държеше в ръцете си. Следващият миг завинаги щеше да остане в паметта на Ангъс като безкрайно разтеглен кадър от филм на ужасите. Той беше замръзнал на място, все още държейки дамаджариума в ръце, застинал пред авторитета на главната готвачка. В този момент тя замахна с точилката, разби стъклото на седемнайсет и с ловко движение на свободната си ръка хвана шокираната риба във въздуха. Отнякъде се появи нож, след него нагорещен тиган с вече цвърцаща мазнина и за секунди скумрията вече не беше посърнала, а изпържена.
Ангъс не беше помръднал, ръцете му все още стискаха вече несъществуващия дамаджариум, а очите му бяха вперени в празното пространство, където допреди миг се намираше весело махащата с опашка щастлива скумрия. Тази вечер отказа да яде, отиде рано в постелята си и през сълзи прокле всички възрастни, които винаги му разваляха игрите, караха му се без причина и не го оставяха да прави каквото си иска. Зарече се, че когато порасне, той няма да е като тях, а ще си играе с всички деца, и ще ги слуша, и ще изпълнява желанията им, и не-не-не, той всъщност изобщо няма да порасне, защото не иска да е възрастен и да бъде лош и да се тревожи и да мисли за всички онези неща, за които възрастните мислят. Той ще си остане дете, ще си намери други деца, ще си построят собствен замък и заедно ще ловят риба и ще си играят и ще забранят точилките в техния замък и няма да пускат възрастни, които да развалят всичко. Да, това е. Ще си остане дете още дълго време. Няма да бърза да порасне. Няма да бърза да стане стар и сърдит. Няма.
Неусетно Ангъс бе заспал и не подозираше, че някои желания се сбъдват. Нямаше ни най-малка представа какво си бе причинил заради някаква си вълшебна скумрия.
