In Flanders Fields
We are the Dead. Short days ago
We lived, felt dawn, saw sunset glow,
Loved and were loved, and now we lie
In Flanders fields.
— John McCrae
Всички хора, които Ангъс някога бе обичал, бяха тук, в гробищния парк, на два метра под перфектно окосената яркозелена трева. Мястото беше добре подбрано — на хълм непосредствено над катедралата, с гледка във всички посоки над постоянно разрастващия се град. Сред сградите на юг се виждаха лъкатушите на реката, която течеше на запад и постепенно се разширяваше в тесен залив, запълнен с плавателни съдове. На изток града отстъпваше пред седем езера — дом на множество водоплаващи птици и любимо място за неделна разходка, а на север се стелеха земеделски земи, отрупани от ярконацъфтели червени макове. Разбира се, всичко това се виждаше само при хубаво време — рядкост за тукашните географски дължини. Но дори и без гледка под мрачното небе, мнозина идваха тук, за да търсят тишина и спокойствие — Ангъс не ги разбираше, спокойствието беше последното нещо, което той можеше да намери в гробищен парк. Край него минаха двама бегачи, които изглежда задъхани от баира и значително бяха намалили темпото, опитвайки се да разпознаят характерните сгради от градската панорама. Ентусиазирано сочеха нещо и щракаха напосоки с мобилните си телефони. Изглежда бяха чужденци, дошли от кой знае кое далечно място и решили да се отбият точно тук, където властваше единствено невъзвратимото минало. Имаше и други посетители, но сякаш Ангъс беше единственият, за когото мястото беше потискащо — затова избягваше посещенията тук, а когато идваше, задължително бе по залез. Сякаш меката светлина, когато имаше такава, отпускаше възела в гърлото му, а в последващата тъмнина на здрача успяваше по-лесно да прикрие чувствата си от разпъналите стативите си фотографи, целящи да уловят последните цветове на угасващия ден.
Дори сред всичките тези хора, които сновяха из парка, Ангъс се чувстваше сам. Старческите му стъпки отекваха по чакъла и кънтяха във вечерната тишина. Знаеше пътя по криволичещите алеи наизуст —бе идвал твърде много пъти, за да го забрави. Познати му бяха и имената по всички надгробни плочи и паметници. Скъпи приятели, бегли познати, известни личности, случайни хора — поколение след поколение ги беше надживял. Помнеше и повечето надписи по плочите — с думи като мир, рай, вечност, понякога изписани на латински или пък вплетени в кратки стихове. Празни думи, запълващи празнотата в душите на роднините и приятелите. Какво знаеха те за вечността, за проклятието на това да се събуждаш ден след ден, да виждаш как светът около теб се променя, как избухват войни, отминават бедствия, променят се държави, правят се открития… а ти да оставаш като камък, брулен от песъчинките на вечните ветрове, които те дълбаят едва-едва, милиметър по милиметър. Това беше животът на Ангъс — течащ на забавен каданс сред забързания свят около него. Бяха му нужни над 400 години, за да достигне това, което всички наричаха старост. И само един Господ знаеше колко още щяха да изминат до сетния му дъх — ако изобщо имаше Господ, който да е толкова жесток, че да му причини всичко това. За Ангъс вечността беше синоним на Ада, където в най-дълбоките му кръгове оковите на времето се впиваха в съзнанието му и бавно изцеждаха живеца му, желанието му да бъде някой в този безкраен живот. О, как завиждаше на мъртвите — та за тях времето е спряло и Ангъс не можеше да си представи нищо по-хубаво от това.
Неусетно се озова пред мястото, където беше погребана Маргарет. Нямаше плоча — далеч не всички погребани се радваха на тази привилегия през годините — но нямаше и нужда от такава. Някога времето бе спряло и за тях двамата—увлечени в поривите на любовта, миговете нямаха значение, дните, часовете и годините бяха нищо за младежката им страст. Но у двамата тиктакаха различни часовници и ето, че смъртта ги раздели — точно както се бяха зарекли в сватбения си ден. “Честит рожден ден, Маргарет”, прошепна тихо Ангъс, “Нали не мислеше, че съм забравил. Днес имаш специален повод — щеше да станеш на 400. Едва ли може да си представиш какво значи това. Знам, че не ме чуваш, знам, че всъщност говоря на тревата и на червеите, но държа да го кажа: Обичам те.”
Когато вдигна глава от земята, вече беше тъмно. С бавна, несигурна крачка Ангъс се отправи обратно към вкъщи. Отдавна не намираше гробищата за зловещи нощем — беше видял достатъчно от истински зловещите неща през всичките тези години. Можеше само да се надява, че тази нощ ще го навестят хубавите му спомени, а не мъчителните кошмари от векове назад.
